Пеещите, които се трупаха около тях, взеха да дразнят Иосиф, който, като не видя сред тях нито едно познато лице, поиска да се отдели с Учителя, за да поговорят. Сякаш отгатнал мислите му, Учителя попита:
— Ще останеш ли с мен, Иосифе?
— Имаш предвид за вечеря, тази вечер? — поинтересува се Иосиф. — Да, уговорих се вече с Марта. Ще бъда тук колкото искаш, но наистина трябва да поговорим.
— Питах, ще останеш ли с мен? — повтори Учителя, а тонът, с който го изрече, беше непознат на Иосиф.
— Дали ще остана? Ами да, колкото кажеш. Знаеш, че винаги ще бъда с теб. Тъкмо затова искам да…
— Ще останеш ли с мен, Иосифе? — попита отново Учителя, сякаш правеше упражнение за укрепване на паметта. Продължаваше да се усмихва, но сякаш мислите му бяха някъде много далеч. Тръпки полазиха по гърба на Иосиф.
— Нека влезем вътре — предложи той. — Не сме се виждали от толкова време. Трябва да поговорим насаме.
И като разбута множеството, поведе Учителя нагоре по пътеката към къщата. Щеше да изпрати някой да се погрижи за конете. Много скоро стигнаха до портата към просторната, но вече рушаща се каменна сграда.
Иосиф прекрачи прага на засенчения вътрешен двор, в чийто център се виждаше малък басейн, и улови ръката на своя спътник. За миг вниманието му се насочи към прохладната материя на ръкава му — новата бяла дреха, за която Никодим, а и неколцина други бяха споменали. Иосиф отдавна търгуваше с вносни стоки и пръстите бързо и лесно различаваха качеството на платовете. Този тук не бе произведен в Галилея — не беше добрата, но с поносима цена материя, изградила състоянието на неговите приятели от Магдала, а и на много други техни съграждани. Това беше далеч по-скъпо платно от Северен Египет. За някои то бе направо скъпоценно, защото бе известно, че се изработва по таен начин, подобно на този на китайската коприна. Дори в Рим бе забранено одежди от него да се носят от хора, които не принадлежат на императорското семейство. Как ли бе успял Учителя да се сдобие с подобно богатство? И което бе по-странно, защо, след като проповядваше отказване от светските богатства, той го бе задържал, наместо да го продаде и да раздаде парите на бедните — нещо, което той имаше обичай да прави и с далеч по-прости подаръци?
Видяха Марта, по-възрастната от сестрите, покрила сплетената си коса с лек шал, с обсипано с капчици пот лице, да се суети със слугите около пещта.
— Подготвям истинско угощение днес — гордо заяви тя, когато двамата мъже пристъпиха напред да я прегърнат, като внимаваха да не блъснат отрупания с храна поднос на някой от слугите. — Кисната във вино риба — обясняваше тя, — питки, сосове, пиле, печено агне и пресни пролетни зеленчуци с подправки, току-що набрани от градината. Готвя вече няколко дни! Тъй като Учителя, както обикновено, е поканил и последователите си, се наложи да приготвя много повече храна от предвиденото. Макар Пасха да е следващата седмица, пиршеството ще е лептата на благодарност от нашето семейство не само за благополучното ти завръщане, Иосифе, но и за чудото, което Учителя сътвори за нас преди три месеца. Сигурна съм, че си чул за възкресяването на младия Лазар.
Лицето на Марта, както обикновено, грееше от любов към Учителя и тя очевидно не забелязваше нищо необичайно. Изненадан, Иосиф вдигна очи към лицето на своя спътник и видя, че наистина отнесеното изражение отпреди малко беше изчезнало. На негово място бе изписано познатото сърдечно съчувствие, станало причина множеството от последователи да се умножава с всеки изминал ден. Учителя сякаш притежаваше дарбата да надниква в най-тайните кътчета на душата с прошка и милосърдие.
— Иосифе — рече Учителя, усмихвайки се, сякаш се канеше да разкаже позната и на двама им шега, — моля те, не вярвай на тази жена. Вярата — нейната и на сестра й, върна Лазар от света на мъртвите. Аз само посредничех при новото му раждане, бях нещо като акушерка. Единствен Бог е този, който сътворява чудесата на раждане и прераждане, все едно дали е от утроба или от гроб. Но само за тези, които носят истинска вяра в сърцата си.
— Брат ни Лазар сам ще ти разкаже — намеси се Марта. — Ей го там, на терасата е с други гости.
— Ами Мириам? — попита Иосиф.
— Трябва да направиш нещо за нея, Учителю — обади се Марта загрижено. — Цяла сутрин тича напред-назад по хълмовете с останалите, ето и сега е в овощната градина с учениците и семействата им от града. Интересува се единствено от философски разговори, а животът си тече, суровата действителност подскача по гърбовете на нас, товарните животни. Време е да я смъмриш.