Тиберий бе войник, разбираше от право, беше добър държавник и император, но също като племенника си Клавдий, дълбоко в сърцето си най-много харесваше историята, и то по-специално историята на боговете, възприемана от неговите съвременници по-скоро като митове. Най-много обичаше разказите на гърците.
И сега сред купчината камъни след толкова години на изгнание, през които чуваше предимно за трагедии и предателства в света извън острова, най-неочаквано в периферията на Римската империя се появи нов мит. Доколкото му бе известно, това не беше нова легенда, а по-скоро най-старият мит в света. Човек можеше да го открие в зората на всяка цивилизация. Това бе митът за „умиращия бог“. Богът, който се принася в жертва, а именно става смъртен. Жертва безсмъртието си в името на сриването на стария ред и настъпването на нов световен ред, на нов еон.
Докато стоеше заслушан как тъмните морски вълни се разбиват в скалите долу, той вдигна очи към извисилия се в далечината силует на Везувий, където горещата лава кипеше и бълбукаше от незапомнени времена, макар вулканът да изригваше единствено в края на поредния еон.
Дали пък не навлизаха в нова ера? Може да бяха на прага на новия еон, който астролозите очакваха? Тиберий се питаше дали ще доживее да види как силата на бога на вулкана ще се откъсне от недрата на земята — онова прословуто събитие, бележещо границата между минал и бъдещ еон, всеки от които трае по две хилядолетия или общо четири хиляди години.
В този момент зърна отсреща недалеч от прибоя да проблясва лопата на гребло. Това трябва да бе корабът, който очакваше. Бе стоял повече от половината нощ и сега, когато мракът вече изтъняваше от приближаващата зора, той впи пръсти в каменния парапет. Явно пристигаше неговият очевидец. Човекът, присъствал на смъртта на бога.
Той беше висок и слаб, с мургава кожа, бадемови очи и коса с цвят на гарваново крило — лъскава и права, тя стигаше до раменете му. Носеше бяла памучна туника, преметната веднъж около тялото и пристегната с въжен колан. Ръкавите завършваха, както при повечето хора от Юга, с гривни от бронз. Тиберий седеше срещу него на мраморния си трон, върху подиум, обърнат към морето. Зад мъжа стояха изправени войник от охраната на императора и капитанът на кораба, с който бе пристигнал гостът. Докато прекосяваше терасата, за да коленичи пред Тиберий, човекът видимо се боеше, но пък и видимо се гордееше.
— Името ти е Тамуз, египтянинът — заговори пръв императорът, докато даваше знак на другия да се изправи. — Казват, че си кормчия на търговски кораб, за редовни курсове между Юдея и Рим. — Човекът мълчеше и императорът додаде: — Можеш да говориш.
— Така е, както казахте, ваше превъзходителство… Ваше императорско превъзходителство — поправи се Тамуз. — Господарят ми притежава флотилия от търговски кораби. Аз управлявам кораба, който пренася не само товари, но и пътници.
— Разкажи ми със свои думи какво видя. Не бързай.
— Беше късно вечерта, вече бяхме вечеряли — започна Тамуз египтянинът. — Никой не си беше легнал, повечето пътници разговаряха на палубата, докато допиваха виното си. По това време минавахме покрай бреговете на Римска Гърция, недалеч от островите Ехинади. Вятърът съвсем беше утихнал и корабът се носеше бавно покрай обраслите с гори гърбици на остров Пакси. И в този момент плътен глас се понесе над водата — идваше от Пакси и зовеше моето име.
— Името Тамуз — промърмори императорът под нос, сякаш се опитваше да си спомни отдавна забравена мелодия.
— Да, господарю — отвърна Тамуз. — Внимавах в управлението на кораба и в началото не помислих, че се отнася за мен. Но при следващото повикване се изненадах, защото нямаше човек на този малък остров, който да ме познава, дори хората, които пътуваха с нас, не знаеха името ми. Когато викът се потрети, пътниците започнаха да се споглеждат. Около нас не се виждаше друг плавателен съд. Престраших се и отговорих на невидимия глас.