При едно бързо пресмятане стана ясно, че след като Лаф е роден в началото на века и Зоуи е била на шест години, когато той е бил на дванайсет, през 1930 — годината, в която майка ми се е родила на остров Джързи, Зоуи е била на двайсет и четири — възраст, напълно подходяща за бягство с красив ирландски пилот и зачеване на бебе. А не спомена ли Волфганг, че е участвала във френската съпротива? Струваше ми се също така напълно вероятно млада жена като Зоуи с артистична кариера и дръзко поведение да остави десетгодишната си дъщеря на относително безопасния остров край Ламанша, за да се притече на помощ на някой, който е бил в далеч по-голяма опасност в окупираната от немците Франция. Но кой ли може да е бил този някой?
А имаше и нещо друго. Хиляди семейства са били разделени през войната и много от тях не можели да открият роднините си с години след въпросните събития. Доста подозрително беше, че през всичкото това време нито една от двете не бе успяла да открие другата, при условие че и двете са популярни личности от светския живот на Париж и Виена.
А трябва да добавим и факта, че майка ми се е омъжвала последователно за двама братя от семейство Бен и бе живяла известно време с третия — чичо ми Лаф. Независимо от твърденията на Джързи, че знае твърде малко за семейството и корените си, че е забравила много, тримата мъже се оказваха братя на майка й, следователно нейни собствени чичовци. И ако Волга и Лаф го знаеха, защо това да бе тайна за другите двама — Ърнест и Огъстъс?
Не задълбах в тази посока пред Волга, защото той или не знаеше повече, или нямаше желание да сподели.
— Трябва да попитате майка си — повтаряше всеки път, когато се опитвах да го притисна. — Нейна работа е да го каже, ако иска. Може да е имала сериозни основания, за да не го е споделила досега.
Тъкмо търпението и издръжливостта ми бяха на изчерпване, когато се появи моята „надзирателка“ Светлана и с характерните си невротични жестове и изплашени движения даде да се разбере, че е крайно време да ме върне в стаята ми, преди някой да ни е хванал. Благодарих на Волга за разказа му и в последния момент надрасках бележка на чичо си, в която отбелязах, че със сигурност ще направя всичко възможно да се свържа с него, когато на връщане кацнем във Виена. Опитах се да се извиня с това, че не съм успяла да открия телефон между централата на МААЕ и манастира Мелк и затова не съм спазила обещанието си.
Обратно в стаята си дълго не можах да заспя — причината не беше само в празния стомах, студа и психическата умора. Знаех, че безсънието ми се дължеше на свръхактивната ми мозъчна дейност от последните часове. Имах да свърша още много мислене за всевъзможните грешки, пропуски, митове и лъжи, които очевидно насищаха моя живот. Призори мисля, че бях готова да започна отново да действам под настойчивите потропвания на съдбата на моята врата. И все пак се налагаше да пренаредя фактите и да се ориентирам къде съм.
От момента, в който Волга спомена името на майка ми като възможен участник в играта, ми хрумна, че също като Ермионе и нейното име Джързи е име на географска точка — точка, която, ако не ме лъжеше паметта, е с достатъчен брой келтски изправени камъни, за да бъде определена като ключово място в мистериозния пояс на властта. Да не би да се окажеше, че през цялото време съм гледала в погрешната посока — гледала съм надолу, наместо нагоре.
Древните строители, проектирали пирамидите в Египет или Храма на Соломон, не са се нуждаели от карти и шублер, за да определят строителната площадка. В продължение на стотици години, за да се ориентират и придвижват в пустинята, са използвали едно-единствено средство, с помощта на което са плавали и са се ориентирали и в морето. Същото това средство им е помагало и да откриват определено място на земята и това било нощното небе. За кой ли път тъкмо историята и загадките на митовете ми посочиха правилната посока. Към звездите.
Преди да си легна, порових в чантата си за бутилка минерална вода, с която да измия зъбите си. На дъното ръката ми напипа Библията, останала там от пътуването ми до Сън Вели. Тя събуди в съзнанието ми спомен за мой разговор със Сам преди години в една звездна нощ, дни преди да замина в града за училище. Нямаше как да го знам, но тази вечер се оказа последната, в която се видях със Сам преди срещата ни в планините на Айдахо седмица назад.
Измъкнах томчето, поставих го върху очуканата полица в банята и докато четках зъбите си, сякаш чух отново гласа на Сам и запрелиствах страниците, докато попаднах на Книга на Иов…