— Помниш ли историята на Иов? — попита ме той, докато гледахме звездите.
Въпросът му ми се стори доста необикновен за човек, който не е чел великата книга. Тогава единственото, което си спомних, бе, че горкият Иов имал нещастието да стане обект на облог между Господ и Сатаната, при който Господ дал картбланш на Сатаната да тормози „божата твар“ както иска, което ми се видя доста жестоко.
— Колкото и да е странно — продължи Сам тогава, — въпреки страданията, които понесъл, Иов само веднъж се конфронтирал с Всевишния и тогава той задал прочутия въпрос: „Но де се намира мъдростта, и де е мястото на разума?“117 Спомняш ли си какво отговорил Господ на простичките думи?
Тъй като поклатих отрицателно глава, Сам улови дланта ми в своята, а с другата си ръка посочи с широк жест звездното небе над нас — онова искрящо многообразие, останало непроменено през милиардите години.
— В това се е състоял отговорът на Господ — обясни Сам. — Господ пристига в главозамайваща вихрушка и започва да изрежда какво е свършил. Създал е всичко, като се започне от „небесния скреж“ до конете и щраусовото яйце — да не говорим за вселената. Иов занемял пред такова многообразие и като сравнил, си дал сметка, че това, през което е минал, не може да се мери със свършеното от Господ. Поведението на Всевишния на пръв поглед е трудноразбираемо и стотици години философите се опитват да го разтълкуват. Но мисля, че открих една интересна следа… — Сам ме изгледа с бистрите си сиви очи тогава и продължи: — „Де беше ти, когато полагах основите на земята?… Кой определи мерките й?… Или кой е опъвал по нея въжето?… Знаеш ли наредбите на небето, можеш ли натъкми то да владее над земята?“118
Тъй като продължавах да мълча, той добави:
— Доста характерен отговор на характерен въпрос, не мислиш ли?
— Нали каза, че въпросът на Иов бил „де се намира мъдростта?“ — изтъкнах. — Как самохвалството за това, че си създал вселената, отговаря на неговото питане?
— Тъкмо това се питали и мъдреците философи през всичките тези години. Какво е искал да каже Господ? — усмихна се Сам. — Но както твърди любимият ми философ: мъдреците винаги излизат от вратата, през която влизат. От друга страна, за онези, които могат да разтълкуват правилно една пътна карта, предполагам, че отговорът на Всевишния е наистина отговор. Помисли само. Координатите, които Господ очертава в небето, са ръководство към мъдростта тук на земята — „Както на небето — така и на земята“, схващаш ли?
Тогава сякаш не го разбрах твърде, но мисля, че сега проумях. Ако разположението на светите места съответства по някакъв начин на съзвездията и тяхното разположение, тогава звездната карта с течение на времето е станала и карта на земята, което на свой ред би означавало връзка между географските точки с прастарото значение на съзвездията: тотеми, олтари и богове.
Осъзнах и друго — въпреки че ми оставаха само няколко часа сън, — преди да разбера какво общо имаше всичко това със Съветския съюз, ядрената енергия и Централна Азия. За първи път започнах да схващам и идеята за основата и вътъка и шаблона, който образуват.
Волфганг ми позвъни по вътрешния телефон достатъчно рано, за да се видим и да поговорим насаме по време на определената за девет часа закуска, преди да се срещнем със съветските си колеги. Открих го да седи сам в ъгъла на една от дългите маси в трапезарията, където разговарях с Волга само преди няколко часа.
Минах покрай гърбовете на мълчаливи руски бизнесмени, навели глави над закуската си — купа топла овесена каша и чаша кафе, повечето от които бяха облечени в черни, лошо скроени костюми. Когато ме видя да приближавам, Волфганг остави салфетката настрани и се изправи, за да ми налее кафе. Бях изненадана от хладния тон, с който ме заговори.
— Струва ми се, че не си наясно с позицията, в която сме поставени тук в Русия. Тук много рядко канят хора от Запада за разговори по деликатни въпроси и вече ти обясних, че наблюдават всяка наша стъпка. Какво, по дяволите си, мислеше, когато организира тази тайнствена среднощна среща тук в хотела? Кой беше човекът, с когото си говорила?
— Аз също бях изненадана, когато го видях, защото бях вече по пижама. Беше Волга, личният прислужник на Лаф. Чичо ми се разтревожил, че не съм му телефонирала по време на престоя си във Виена. Трябваше да му позвъня.