— Прислужникът му ли? — не можеше да повярва на ушите си Волфганг. — Казаха ми, че сте стояли часове заедно… почти до сутринта! Какво толкова имаше да ти каже?
Не бях сигурна, че искам да разкажа подробности на Волфганг, а и тонът му не ми хареса. Сякаш не беше достатъчно това, че близо седмица не си доспивах, на всичкото отгоре си легнах без вечеря, оказваше се, че и закуска нямаше да има. Ето защо, когато начумерена мустаката жена се приближи със супник и кошничка с хляб, си сипах малко от кашата и захапах парче препечен хляб, за да отложа отговора. Стомахът ми въздъхна благодарно и признавам, че и аз се почувствах по-добре.
— Много съжалявам, Волфганг, но знаеш какво е мнението на чичо ми за теб — опитах се да обясня спокойно. — Много се разтревожил от това, че съм останала насаме с теб във Виена, и тъй като не му позвъних, се обадил в службата ми в Айдахо, за да разбере какво може да ми се е случило…
— И там ли се е обадил? — прекъсна ме Волфганг. — И с кого е говорил там?
— С хазяина ми Оливие Максфийлд. Знаеш, че се познават — напомних му аз. — Очевидно Лаф е искал да обсъдим нещо.
Като не получил от там достатъчно информация, изпратил Волга да ме търси тук.
— Какво е това нещо? — попита Волфганг тихо и отпи от кафето си.
— Семейни работи — отвърнах. — Доста е лично.
Обърнах очи към купата с каша пред мен. Беше започнала да се втвърдява. Тъй като след снощи вече не знаех кога ще имам възможност отново да се храня, се насилих да хапна една лъжица и отмих кашата с малко горчиво кафе. Не знаех точно как да кажа какво зная, ето защо го оставих за по-късно.
— Когато стигнем отново във Виена, преди да взема самолета за Айдахо, бих искала да се отклоня малко и да се отбия за един ден в Париж. — Ще ми се да се видя с леля ми Зоуи.
Веднага след закуска двамата с Волфганг се качихме на нещо като бус, приличащ по-скоро на танк с прозорци, който ни чакаше пред вратата на това, което засега наричахме наш дом. Освен шофьора с нас в него пътуваше и нова служителка на „Интурист“. Бях извадила бележник от МААЕ, където бях записала задачите ни, а там имах и карта на обиколката ни.
Първата ни среща тази сутрин щеше да се състои на около час път западно от Ленинград по посока на Балтийско море. Там в Сосновый бор, недалеч от летния дворец на Екатерина Велика, се намираше ядрен реактор, който ние в Щатите обикновено наричаме „потребителски“, защото произвежда електроенергия за обществена консумация.
Докато пътувахме, си дадох сметка, че за първи път след Сан Франциско около мен не се виждаше мъгла, лед и сняг. Покрай реката се разкриваше изумителна гледка към сградата на Ермитажа, боядисана в грахово зелено, която се оглеждаше в Нева и ми напомни на сцена с потъналия във Волга град Китеж, който чакаше момента, за да излезе на повърхността. Бързи облаци прелитаха по тюркоазеното небе над нас. Голите клони на дърветата покрай пътя, обсипани с водни капки като диаманти от снощния дъжд, бяха доказателство за наскоро отминалата зима, въпреки че въздухът, който нахлуваше през отворените прозорци на возилото ни, бе наситен с ароматите на събуждащата се природа.
От самото начало на обиколката ни из огромната ядрена централа, по време на която ни придружаваха гладко избръснати инженери и физици с имена като Юрий и Борис, за първи път разбрах какво бе накарало руснаците да отправят покана за нашето посещение. През април по време на посещение в Лондон Михаил Горбачов, вероятно понесен от вълната на „гласност“ и „перестройка“, бе изненадал обществеността със съобщението, че СССР ще спре производството на високообогатен уран, който се използва в ядрените бойни глави, както и че възнамерява да затвори реакторите, произвеждащи плутоний.
Следобеда на същия ден при първото ми по-задълбочено запознаване с аналитичните разсъждения в Ленинградския институт по ядрена физика, историята започна да се оформя в главата ми. При един от продължителните разговори, към които ядрените специалисти по целия свят имат слабост, директорът на института Евгений Молотов, хубав мъж с прорязано от бръчки лице, разказа история, която очерта фона на множество последвали събития.
Започна с борбите, за които бе намекнал Волга Драгонов и траяли близо две хиляди години, та до днес. В тях отново е замесена Централна Азия, с което започва малко по малко да губи своята загадъчност. Британците, заедно с руснаците и останалите забъркани в подклаждане на военни действия през последните петстотин години, бяха измислили и име — Голямата игра.