От 1939 година СССР „умиротворява и поглъща“ територии от Полша, Чехословакия, Румъния и балтийските държави — Латвия, Литва и Естония, както и части от Германия и Япония.
Едва ли имаше смисъл Евгений Молотов от Института по ядрена физика в Ленинград да разказва останалата част от историята. След Втората световна война имената се смениха, но играчите останаха същите — сега вече играта се нарича Студена война. Играчката, която всички използват в състезанието, е „ядрена“. Дипломатическата стратегия на противоположните държави напомня състезание на две коли, които се движат една срещу друга с „газ до дупка“. Шофьорът, който пръв не издържи и се отклони — губи. Обявяват го за страхливец. А САЩ се оказват най-бързи от всички. Разликата между подобно състезание с коли и това при Студената война е в това, че с колите има шанс някой да отстъпи и другият да спечели.
В седмицата, наситена със срещи и обиколки, двамата с Волфганг изминахме много километри из централната част на Русия — посетихме централи, срещнахме се с групи специалисти и с отделни хора, с различни длъжности в йерархията. Установих, че най-голямата грижа на съветското управление не е безопасността на централите, а по-скоро онова, което бе моята специалност — управлението на ядрените отпадъци, особено онези, които биха могли да се употребят за направа на оръжие. Много от отработеното гориво се изнася вън от границите на руската федерация. И тогава стана ясно, че моето присъствие не е само на фигурант.
В продължение на близо пет години двамата с Оливие бяхме работили по създаване на база данни за откриване, класифициране и управление на токсични, опасни трансуранови отпадъци, получени от различните видове производства. Проектът включваше специалисти от различни области и от различни държави и по време на съвместната ни работа много пъти сме обсъждали, по начина, по който янките умеят, какво представлява „гласност и перестройка“. Открихме допирни точки с МААЕ и базите данни от Монтерей до Масачузетс, които се занимават с управление на ядрени отпадъци, на съоръжения и технологии. Усилията ни обаче едва сега започнаха да показват колко дълбока е раната.
Направило ми беше впечатление, че недоверието и секретността, владели човешкото съзнание по време на Студената война, бяха оставили дълбоки рани в Майката Земя. Страшните истории бяха твърде много — в продължение на години мотото в областта на ядрените изследвания бе „Лявата ръка не знае какво прави дясната“. Военните зариваха отпадъци в земята на места, където се знаеше, че ще се строят граждански обекти, инжектираха течни отпадъци в близост с поречието на реки. Оказа се, че деянията на военните и индустриалците на Запад са нещо като детска игра в сравнение с онова, което руснаците са извършили през последните четирийсет години. Бяха оставили стотици складове за отработено гориво открити, държаха контейнери в стари мини, от години изсипваха отпадъците си в Северния ледовит и в Тихия океан.
Поне десет града се занимаваха предимно с ядрена енергетика, там живееха повече от 900 000 души, на още 150 места се произвеждаха отпадъци, а плановете бяха през следващите двайсет години производството за „мирни цели“ да се удвои. И това бе само началото.
Проблемът, който създаваше най-голямо напрежение, бе районът на Централна Азия или Ortya Asya — както бе известно на повечето тюркски езици. Тук се намираха петте предимно ислямски републики Казахстан, Киргизия, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан. Едва ли, когато Карл Маркс е казал, че религията е опиум за масите, си е давал сметка колко дълбоко е проникнала тази отрова в кръвта на човечеството — никой пък и не се опита да открие противоотрова. На всичкото отгоре десетгодишната война на Русия в Афганистан, наричан още „Руският Виетнам“, само задълбочи още повече пропастта между двата духовни свята.
Сякаш за да подсилят омразата на фундаменталистите, руснаците сменят името на този регион в „Средна Азия“, имайки предвид само четири от републиките, а изключват Казахстан заради многочисленото руско население там и вече го считат за част от Русия. Полигоните за ядрени изследвания на руснаците се намират най-вече в Казахстан, който има обща граница със Синдзян — бившия китайски Туркестан — също с ислямско население, където пък китайците от 1964 година правели своите опити в пустинята Лопнур. С две думи, целият район е като буре с барут.