Императорът безмълвно се обърна и влезе в пустите стаи на двореца си. Приближи до амфората пред олтара си, наля ароматно масло и го запали в знак на почит към боговете.
Трябваше да открие този глас — гласът, който плаче в пустошта. Трябва да го открие, преди да умре. Иначе Рим ще бъде разрушен.
Свидетелят
Бог винаги побеждава
Снейк Ривър, Айдахо:
ранна пролет, 1989
От няколко дни снегът не спираше да вали. Сякаш никога нямаше да спре.
Бях зад волана от рано сутринта. Някъде към полунощ отбих в „Джакпот“, Невада — пред единствената неонова светлина в непрогледния мрак в радиус от поне стотина километра, осветила в розово скалистата пустош по моя дълъг път от Калифорния обратно към ядрения център в Айдахо, където работех. В „Джакпот“ сред шума на ротативките се настаних до плота, поръчах си един сочен стек на скара с пържени картофи, обърнах един скоч, който после отмих с голяма чаша горещо кафе — многосъставно лечебно средство, препоръчвано от чичо ми Ърнест в случай на стрес и сърдечна болка. След това излязох отново в мрака на нощта и колата ми отново захапа пътя.
Ако не бях спряла спонтанно за няколко спускания по пистите на Сиера с надеждата да утеша за малко душевното си страдание с пресния сняг, толкова подходящ за спускане, нямаше да се пързалям сега по заледения път насред нищото. Добрата новина беше, че това „нищо“ ми е добре познато — всеки завой и всяка бобуна между Скалистите планини и Западното крайбрежие. Като експерт по ядрена сигурност бях изминавала разстоянието достатъчно често по работа. Ариел Бен — ядреното момиче, това съм аз. Причината за точно това пътуване бих желала да избегна.
Усетих как тялото ми се отпуска в състояние на автопилот за предстоящия еднообразен дълъг преход. От мрачните дълбини на съзнанието ми едно по едно започнаха да изплуват събитията и ме върнаха въпреки вътрешната ми съпротива на добре познатото ми място. Километрите отлитаха един по един в снежната вихрушка. Задръстените със сняг гуми скрибуцаха по черния лед.
Не можех да прогоня цветната картина на зеления склон в Калифорния, със стройните редици надгробни камъни. Точно там бе тънката граница между живота и смъртта, която ме раздели със Сам… завинаги.
Цветът на тревата бе сигнално зелен — онова потрепващо прекрасно зелено, което човек може да види единствено в Сан Франциско и само по това време на годината. На фона на искрящата зеленина тебеширено белите паметници маршируваха нагоре-надолу по хълма. Тъмните стволове на евкалиптовите дървета, от чиито листа се стичаха капки влага, се извисяваха над гробището. Наблюдавах всичко това през тонираните прозорци на лимузината, която напускаше главната алея и свиваше към „Президио“.
Бях минавала стотици пъти оттук, докато живеех в Бей Ейриа. Единственият път от Голдън Гейт Бридж до Сан Франциско Марина минаваше през военното гробище, в което вече навлизахме. Днес, поради ниската скорост можех да наблюдавам мястото по-спокойно и отново ми се видя красиво — истинска наслада за окото.
— На Сам би му харесало тук — обадих се за първи път по време на дългия път.
Джързи, която седеше до мен на седалката, отвърна отривисто:
— Той в крайна сметка ще е тук. Иначе за какво е цялата суетня?
16
Американски поет (1892–1982). Името му се свързва с школата на модернизма в поезията. Три пъти е награждаван с „Пулицър“. — Б.пр.