Той отвори прозореца, за да влезе чист въздух, след което приближи леглото и седна на края. Дръпна чаршафа от мен и прокара ръце по тялото ми, при което аз цялата потреперих.
— Толкова си красива — въздъхна той.
Не можех да повярвам, че ще имам сили за още любов.
— Не трябва ли да се приготвяме за срещата, която не бива да пропуснем? — събрала сили, попитах.
— Французойките винаги закъсняват. — Езикът му пробягваше по пръстите ми, докато очите му внимателно следяха реакцията ми. — От теб се излъчва някакъв екзотичен аромат, който, не знам защо, ме подлудява. В същото време имам усещането, че двамата с теб сме обгърнати в нещо като вълшебен облак и който се опита да проникне в него, разваля магията.
Доста добро описание. От самото начало около нашите отношения витаеше някакъв дух на нереалност, което на моменти ме плашеше.
— Едва девет часът е — прошепна той над гърдите ми. — Да пропуснем закуската, а? Нали ще обядваме рано…?
„Ле дьо Маго“ е едно от най-известните кафенета в Париж. Преди време в него са се срещали прочути литератори и учени, както и хора от подземния свят — две групи, чиито членове често се хвалели, че принадлежат и към едните, и към другите. Тук са се отбивали от Хемингуей до Дьо Бовоар и Сартр. А очевидно и Зоуи Бен.
Докато прекосявахме площад „Сен-Жермен-де-Пре“ със започналите да цъфтят кестени, Волфганг ми я показа — седеше сама на една ъглова маса в обиколената със стъклени стени част, обърната към площада. Влязохме през входа на ресторанта, отминахме прочутите дървени фигури на двамата китайски търговци, дали името на заведението. Дрехите им бяха в синьо, зелено и златисто и тъй като бяха поставени на нещо като тронове високо горе над бара, заобиколени от огледала в позлатени рамки, човек имаше усещането, че пророк Илия е застанал там горе на огнена колесница.
Излязохме на оградената със стъклени стени тераса и докато приближавахме Зоуи, огледах моята скандална баба, за която толкова неща бяха изречени и изписани през годините. Трябва да беше вече близо осемдесет и три, но така, както бе удобно настанена пред чашата шампанско, сякаш личеше, че животът, който бе водила — с достатъчно количество вино, мъже и танци, — не й се бе отразил зле. Както би се изразил Оливие — седеше с „изпънат гръб на седлото“, с гладка необветрена кожа, снежнобялата й коса бе прибрана на забележителната френска плитка, стигаща почти до кръста й. Силата, която се излъчваше от лицето й, ми напомни за бележката на Лаф по повод първото му впечатление от нея — самоуверена като Атила, хунския вожд.
Тя вдигна изумителните си очи — нещо средно между тюркоазените очи на Волфганг и тези на майка ми с цвят на син лед — и ме изгледа. Волфганг ме представи официално, държа стола, докато седна, и сам се настани на третия, след като Зоуи му кимна с глава. Без да сваля очи от мен, тя отбеляза с необикновения си акцент:
— Приликата е зашеметяваща! Питам се каква ли е била реакцията на Дакиан?
— Трудно му беше да проговори в началото — призна Волфганг.
— Не искам да съм груба — обърна се тя към мен, — но трябва да знаеш, че Пандора беше уникална жена. И сега, след като е мъртва, доста е стряскащо да видиш човек, който е нейно въплъщение до най-малката подробност. Добре си направила, че толкова години стоя далеч от семейството. Да срещаш редовно такова изумително нейно копие, би ни накарало да посягаме към успокоителни или към напитки доста по-силни от шампанското.
За първи път лицето й се разтегна в усмивка и можах да доловя онази мудна сексуалност, с която тя бе толкова известна и която, както се говореше, десетилетия наред бе карала благородници и богати индустриалци да лазят на колене пред нея и да изсипват купища богатства.
— Бяхте ли близки с баба ми? — попитах. После се сетих, че всъщност тя е моята по-близка баба и се опитах да се поправя. — Исках да кажа, че…
— Знам много добре какво искаше да кажеш. Излишно е да се оправдаваш. Един от много важните уроци, които бих искала да ти дам, е каквото и да правиш и каквото и да кажеш, никога не се извинявай. В нейния случай, според мен, тя бе използвала твърде често това правило.