Едва тогава Светоний се сети и за пратеника и даде знак да го доведат при него. Човекът изглеждаше наистина съсипан от дългия път. Губернаторът знаеше, че човекът се бе хвърлил с коня си във водата, за да преплува разстоянието от материка до острова. Току-що бяха отвели животното, от чиято уста въпреки плуването още течеше пяна.
— Поеми си дъх, човече — кротко се обърна Светоний към войника. — Очевидно носиш важни новини и гледай да не умреш, преди да ги съобщиш.
— Камулодун… — успя да изрече онзи.
Едва сега Светоний си даде сметка колко изтощен е той. Устните му бяха напукани от жажда, очите му шареха трескаво наоколо, а късата му коса бе така разрошена, че можеше да се сравни с тази на труповете наоколо.
С щракване на пръсти Светоний даде знак да донесат мях с вода. Човекът прочисти малко гърлото си от нагълтания прах, но това не му помогна видимо и той продължаваше да се оглежда като обезумял. Римските воини се отличаваха със своята издръжливост, но очевидно гледката на нахвърляните тела го бе зашеметила.
— Хайде — обади се отново губернаторът, — изминал си целия този път, двеста мили са много дълго разстояние за такава скорост. Имаш да ми кажеш нещо важно за Камулодун?
— Избити са — отрони се грачещ звук от устата на човека. Хиляди… десетки хиляди са мъртви. И градът, и храмът на Клавдий — всичко е изравнено със земята! — човекът се разплака.
Първоначално стъписан, Светоний сега се ядоса. Вдигна ръка и зашлеви човека през лицето.
— Съвземи се, човече. Войник си! В името на Юпитер, какво се е случило с Камулодун? Земетресение ли, какво? Пожар?
— Бунт на местните — едва си поемаше дъх войникът. На ицените и на триновантите… Възможно е да са участвали и някои от племената на Корн Уол… Не сме сигурни…
— Къде беше през това време легионът Хиспана? — попита Светоний с леден глас. — Да не би командирът им да си е кърпил тогата, докато орди босоноги диваци са опожарявали града, който се предполага, че той трябва да защитава?
— Те съвсем не са босоноги диваци, а въоръжени до зъби воини — трябва да имат около двеста хиляди души войска. Лично Пелитий Цериалис ме изпрати тук. Повече от половината Девети легион е унищожен — две хиляди и петстотин души бяхме, които се притекохме на помощ на града. Римският прокуратор Дециан се оттегли с войниците си на материка, а Пелитий се барикадира със своите отряди в крепостта и чака подкрепление, за което ви моли.
— Това са глупости — ядоса се Светоний. — Как е възможно шепа необразовани, примитивни брити да разрушат половин римски гарнизон и да прогонят главния управител на колонията? — Той се изплю презрително в прахта. — Та от тях не стават добри роби, камо ли войници.
— И въпреки това разполагат с оръжие, конница и колесници. Жените им се бият редом с мъжете и са далеч по-зли от тях. Това, което те направиха пред очите ми в Камулодун, не може да бъде описано. Посичаха наред — млади и стари, войници, граждани, жени, деца — всичко наред — стига това да са римляни и наши помощници. Видях трупове на римлянки, чиито деца не бяха успели да се отделят от гърдите им. Хващаха мъжете по улиците, режеха части от телата им и ги натикваха в устата им, докато все още дишаха.
Пратеникът се строполи безсилен на колене, в очите му се четеше преживения ужас, който дългото яздене очевидно не бе успяло да заличи.
— Какъв ще е този техен предводител — въздъхна Светоний, — който може да ги поведе и мотивира за такова нещо?
— Будика — царицата на племето ицени е начело — отвърна войникът.
— Диваците са били поведени от жена в подобна битка? — За първи път Светоний си позволи да покаже колко е изненадан.
— Умолявам ви, командир Петилий настоява да побързате. От това, което видях, разбирам, че бунтът няма да спре дотук. Колкото повече кръв се пролива, толкова повече те се ожесточават. Камулодун е загубен. Насочват се към Лондиниум.
Лондиниум, Британия:
ранната пролет на 61 г. сл. Хр.
Множество масови унищожения на човешки същества се случиха и ще се случат, най-големите — чрез огън и вода, други, по-малки, чрез хиляди поредици от злополуки.