Лондиниум не беше нито най-старият, нито най-важният град, доколкото знаеше Иосиф от Ариматея. Но е бил един от най-красивите, разположен в широката равнина на реката майка. Днес, докато крачеше за последен път покрай брега, нямаше град Лондиниум. Някога процъфтяващата колония сега бе голо място, покрито с червеникава пепел.
Иосиф наблюдаваше как на отсрещния бряг римляните водят оковани във вериги местни жители, които да работят за тях като роби. Даде си сметка колко големи са всъщност загубите и какво ще коства разрушаването на този град, колко дълго още щяха да плащат бритите за своя справедлив гняв. Давайки си сметка, че няма да успеят да отбраняват града, римляните го бяха изоставили, докато наберат повече сили и военни подкрепления. Сега, когато три римски града, включително и Веруламинум, бяха разрушени, бунтът беше потушен. Въстаниците, напълно неподготвени да се сражават с въоръжените и обучени за бой римски легиони, бяха приковани за собствените си коли и фургони и премазани от стадата си животни и коне.
Будика и дъщерите й се бяха отровили, избирайки прошката на божествата си пред това да попаднат в ръцете на римляните. Но тъй като бунтовниците бяха напуснали домовете си, преди да успеят да засеят нивите през пролетта, за да отмъстят на завоевателите, сега земята не бе родила нищо и те бяха обречени на гладна смърт.
Римляните пък разполагаха с огромен запас от работна ръка, което щеше да даде възможност да бъдат привлечени нови заселници. Иосиф беше убеден, че много скоро Лондиниум щеше да бъде възстановен, този път със здрав градеж, а не с къщи от кал и плет. Щяха да се появят гарнизони и укрепления. А всички, макар и фалшиви, претенции за толерантност към местните щяха да изчезнат напълно.
Онази нощ на масово унищожение в свещената гора на остров Мона, когато Иосиф хвърли ценните предмети, реликвите на своя Учител, в Лин Кериг Бах заедно с ценностите на друидите и наблюдаваше как потъват в тъмните води на езерото, той осъзна, че с това се слага край на цяла една епоха. Какво всъщност завършиха от онова, за което се бяха надявали да постигнат? Какво щеше да стане с реликвите, които Учителя им бе поръчал да пазят? Дали някога те, както и Учителя, щяха да се появят на бял свят отново?
Бяха изминали близо трийсет години от смъртта на Учителя. Иосиф бе вече на близо седемдесет и всичко, за което се беше борил, бе изчезнало. Когато се върна миналата година тук на юг, откри, че малката църквица, построена от него в Гластънбъри, също е изравнена със земята заедно с цяла Южна Британия по време на бунтовете.
Излизаше, че всичко, за което бе живял, и онова, за което Учителя бе умрял, се е изпарило и подобно на облак е отлетяло към хоризонта. Дори думите на Учителя, които той и Мириам така дълго бяха събирали и запазили в глинените съдове, скрити в пещерите на Камбрийските възвишения. И тъй като бяха лишени от устната традиция, възпитавана поколения наред при друидите — към която се бе опитал да ги тласне Учителя, за да бъдат запазени думите и заръките му, — сега заедно с техния живот и този на Учителя, бяха обречени на забрава или най-малкото щяха да се превърнат в нещо средно между мит и спомен.
Често повтарят, че победителите са тези, които пишат историята. Но историята е нещо, което вече се е случило, вече е отминало и приключило, мислеше си Иосиф. А какво е бъдещето? Точно това се надяваше да открие, когато се върне на север. Защото друидите, които през последните трийсет години бяха помагали на Иосиф да разпространява учението на своя Учител тук, в Британия и Ейре, та дори в Галия, сега бяха подгонени като диви животни от римляните.
С тяхното дълбоко религиозно отношение към живота и земята, с келтската си култура и особената си склонност към мистицизъм, които подхранваха не само в себе си, но и в останалите, бяха успели да поддържат у Иосиф надеждата, че ще може да продължи мисията на своя Учител, на която се бе посветил преди толкова много години. И в това може би щеше да му помогне Учителя. Тъкмо за това бе предложил себе си за пратеник.
За първи път през тези трийсет години Иосиф знаеше със сигурност, че нещо важно и значимо ще се случи, макар, за добро или за лошо, той да не можеше да го предвиди.
Блак Лейк, Британия:
Белтейн, 61 г. пр. Хр.
Всички добри неща, скъпа моя Клеа, умните мъже трябва да искат от боговете.