Беше полунощ, когато римските стражи най-сетне напуснаха мястото и беше безопасно да се върнат и да подредят дърветата за огъня. Останалите членове на племето стояха на известно разстояние в сенките на дърветата.
Иосиф и още трима избрани мъже стояха край огъня и мълчаливо наблюдаваха Ловерниос, чиято кожа бе станала бронзова на отблясъците на огъня, докато забъркваше малко брашно с вода и приготви питка, която уви в предварително намокрени листа и я постави да се пече между въглените. Когато беше готова, той я извади, махна обвивката и подложи единия й край над огъня. Сетне я разчупи на пет парчета — четири добре опечени и едно загоряло. След това ги сложи в една купа.
Поднесе я пред всеки от мъжете край огъня, а той самият взе последното. Когато отвори пръстите си, Иосиф видя, че не му се е паднало изгорялото. Вдигна очи към останалите с чувство на облекчение, примесено с неудобство. Един по един останалите разтваряха пръсти. Тогава високият хубав млад мъж с буйна коса и брада — синът на Ловерниос — Белинус, се усмихна широко. Разтвори длан и в нея всички видяха прогореното парче. Усмивката му бе толкова щастлива, че за част от секундата заприлича на Учителя. Иосиф нямаше намерение да разваля церемонията, все едно какъв ще бъде изборът, но най-малко бе очаквал жребият да бъде изтеглен тъкмо от Белинус.
— Не! — чу се Иосиф да възкликва.
Ловерниос сложи безмълвно длан върху ръката на приятеля си, а с другата обгърна раменете на сина си и го изгледа с неприкрита гордост.
— Нека бъда аз — не се сдържа Иосиф, — не и синът ти. Той е само на трийсет и три, целият живот е пред него. А аз съм на седемдесет, при това животът ми е провален.
Приятелят му отметна назад глава и се засмя твърде шумно, за да е подходящо за ситуацията.
— Ако това е така, приятелю, ти защо искаш да бъдеш доброволец? Каква полза ще има за боговете или за нас? Белинус е съвършеният избор — силен, здрав, неопетнен. Освен това знае как да служи, да се подчинява на божията воля. Питай го дали иска да бъде наш пратеник.
В съзнанието на Иосиф внезапно нахлу споменът за Учителя в последната вечер, когато той изми краката на всички. Защо винаги, когато му се случеше нещо истински трогателно, наместо да почувства вдъхновение, той изпитваше единствено желание да плаче? Белинус му се усмихна почти блажено и сложи в устата си изгорялото парче питка. Щом преглътна, се изправи, доближи Иосиф и го притисна в широката си прегръдка, сетне го залюля леко точно както преди много години баща му се бе опитал да утеши приятеля си.
— Иосифе, Иосифе — въздъхна той. — Няма да умра. Отивам там, където има вечен живот. Трябва да се радваш за мен. А когато срещна твоя Есус отвъд, ще му предам твоята обич.
Иосиф скри лице в дланите си и се разрида. Белинус вдигна недоумяващ поглед към баща си, сякаш питаше: как може след толкова години, прекарани с друиди, да продължаваш да мислиш като езичниците римляни?
Когато Иосиф се посъвзе, дадоха знак на хората сред дърветата да приближат. Един по един келтите пристъпиха в кръга с огъня, за да получат благословия, след което понесоха медните и златните си предмети към езерото и ги хвърлиха. Водата погълна огърлиците, съдовете и дори робски вериги и хората в редица по един последваха Ловерниос встрани от огъня, покрай брега, по посока на торфеното блато. Прозрачни облаци се скупчиха около луната и нейната светлина обля всичко в призрачно сребристо.
На ръба на блатото Белинус коленичи и вдигна високо ръце. Двама млади мъже предложиха да помогнат на Ловерниос и Иосиф да свалят дрехите на младия мъж. Когато тялото бе напълно голо, Ловерниос му подаде пояс от лисичи кожи и той го уви около себе си. Сетне наведе глава и постави ръцете си зад гърба, за да бъдат завързани с кожени ремъци. Кожена примка нахлузиха и на врата му. С наведена по посока на блатото глава Белинус промълви:
— Майко, предавам на теб своя дух.
Тези думи се врязаха като нож в сърцето на Иосиф. Той вцепенен проследи как Ловерниос протегна ръка към кожената си торба и измъкна оттам острата си ловна брадва. Вдигна я нагоре и отправи очи към небето. В този момент луната изплува от облаците и огря околността. Келтите стояха мълчаливи, наредени по ръба на блатото. Приличат на гора от молещи се дървета, помисли си Иосиф.
— Това е смърт от огън — проехтя дълбокият глас на Ловерниус. — С божията гръмотевица те предаваме на Таранис129.