Успеех ли да уловя края на моята златна нишка — т.е. къде и как историята е започнала за мен, — това със сигурност би било добро начало.
Не можех да не си спомня кога точно попаднах в този лабиринт — това бе нощта, в която в снежната вихрушка се прибрах от погребението на Сам и след като едва не загинах в снежната пряспа пред дома ми, бързах да вдигна телефона и да чуя гласа на баща си, който ми съобщи, че моето „наследство“ може би включва и нещо с извънредно висока цена, такава, каквато дори не съм предполагала: ръкописите на Пандора.
Сега, когато се връщах назад, ми хрумна, че в непрестанното търсене на истината, може би всеки път, когато тя се е изправяла лице в лице с мен, съм си затваряла очите. Нали Дакиан Басаридис непрестанно повтаряше, че е важно да зададеш правилния въпрос? Че процесът може и е много по-важен от резултата? Трябваше да има нещо, което свързва всичките тези на пръв поглед разхвърляни факти. Ситуацията ми приличаше на това да търсиш липсващо парченце от мозайка в цяла купчина разбъркани късчета. Трябваше да го открия.
В този момент нещо ми просветна.
През цялото време, докато подреждах и отхвърлях, и следвах някакви откъслечни нишки, е трябвало да гледам, както Сам го наричаше „тантра“ — онова, което държеше целия килим в едно, според източните култури тантрата е тази, която държи съдбата, прикрепена към живота и смъртта. По думите на Сам тя се среща дори и в животинския свят: женският паяк няма да изяде мъжкия, ако се върне по същия път, по който е влязъл, когато реши да напусне паяжината, като по този начин демонстрира, че познава модела. Стори ми се, че разпознавам модела, който ми липсваше. Усетих как в дъното на стомаха ми се оформя малка ледена топка.
Макар всеки в моето семейство да ми е разказвал различни и противоречиви истории, имаше един човек, чиито истории сами по себе си бяха истински загадки — преплетени и противоречиви. И макар историята на генеалогията на всеки да завършваше съвършено различно от това, което очаквах, вероятно така беше и за самия разказвач, имаше един човек, за когото ми се струва, че и до този момент не знаех нищо. Истината е, че от самото начало всички ме предупреждаваха да внимавам с него, включително и сестра му!
Това беше мъжът, който седеше до мен в самолета с разчорлена черна коса, чиято глава се накланяше от време на време към рамото ми, така че почти не успявах да видя изсечения му профил. Това беше моят колега, братовчед и любовник в последно време — Волфганг К. Хаузер от Кремс, Австрия. Само преди няколко седмици бях убедена, че той е единствената ми съдба тук на планетата Земя, но сега, вече на хладната светлина на фактите, трябваше да призная, че от първото му появяване в Центъра в момента, когато бях на погребението на Сам в Сан Франциско, всяка негова лъжа водеше към следваща.
Като стана дума за погребение, нали Сам ми беше споменал — за разлика от твърденията на Волфганг, за работодателя на Оливие, Терон Вейн, — че то е организирано с благословията на висши ешелони на правителствените служби на САЩ? Не беше ли казала Зоуи, че той я е издирил във Виена, за да търси от нея информация, а не обратното?
Най-горчивият хап, който трябваше да преглътна, бе, че Волфганг бе успял да измъкне изпод носа ми ръкописите на Пандора с онази сръчност и умение, с които сложи ръка и на тялото и доверието ми.
Достатъчно намеци имаше за арийската му ангажираност в неговия подобен на Валхала замък и във възпитанието на майка му, самата тя отгледана в духа на нацизма. А какво да мисля за директния въпрос, който той зададе на Зоуи: „Да не искаш да кажеш, че дядото и бабата на Ариел са всъщност цигани?“ Какво друго би могъл да означава?
Бях преглътнала достатъчен брой лъжи и докога щях да продължавам да се самозалъгвам?
Изплашена до смърт от това, че може би тъкмо Волфганг е това липсващо ми парченце от мозайката, връзката, която ще обедини обърканата, оплетена с митологии и интриги паяжина, започнах да се моля единствено да успея да се върна предпазливо по стъпките си и да спася Сам и себе си живи от кашата, в която се бях забъркала.
Уран
Бих искал в този момент да се докосна до най-великото духовно събитие, което някога се е случвало… освобождаването на атомната енергия… Бих искал да привлека вниманието ви към думите „освобождаване на енергия“… Освобождаването е ключова дума на новата ера, както, между другото, е и за всеки ориентиран към духовното.