Интересно каква беше ролята на Огъстъс? Попитах Оливие дали знае нещо.
— Баща ти е на доста предна позиция в нашия списък — обясни той. — Очевидно не е бил много влюбен в майката на Бамби — сега всеки от тях има друг брак, но иначе добре са се разбирали. Преди десетина година той помогна на Хале фон Хаузер да заеме добра позиция във Вашингтон, окръг Колумбия, и от нея сега тя успява да упражни влияние и тук в страната, и в чужбина. Член е на борда на няколко музея и на голям всекидневник, влиянието й се разпростира в социалната сфера…
По дяволите!
— Този вестник да не би случайно да е „Ушингтън Поуст“? — прекъснах го. — Може би и името на последния съпруг на Хале е Вурхер-Льоблан. — Звучеше холандско-белгийско, част от региона, в който Химлер планирал да създаде своя „нов рай“.
— Ти наистина си подготвена — усмихна се Оливие.
Естествено, променила бе малкото си име на Хелена, защото името Хале биеше много повече на очи. Спомних си също колко заинтересувани бяха баща ми и втората му жена Грейс по време на онази наша вечеря в Сан Франциско да разберат какво зная за наследството си. Бяха организирали дори пресконференция с надеждата, че ще успеят да измъкнат още нещо от изпълнителя на завещанието. Подходящо прикритие за някой, който иска да ми телефонира, за да ме поразпита, вероятно с по-голям успех, за съдържанието на ръкописите, включени в състоянието на Сам. Когато госпожа Вурхер-Льоблан от „Уошингтън Поуст“ ми се обади, тя не каза, че е репортер, а че иска да купи ръкописите. Сега вече за мен нямаше съмнение, че тя е била майката на Бамби — Хале фон Хаузер.
Дали Джързи знаеше, че сестра й е жива и какво се кани да прави с баща ми? Не ми обясни, но пък Тъмната мечка го направи.
— Естествено, имах много сериозни подозрения относно внезапната смърт на жената и детето на Ърнест — рече той. — Но пък и нямах доказателства, че са живи до последното пътуване на Сам в Юта. Според него майка ти и Ърнест вярвали, че най-добрият начин да предпазят вас, децата, от миналото, е като запазят мълчание.
Тъкмо се готвех да развия разсъжденията си по този въпрос, когато Тъмната мечка намали скоростта и лендроувърът пое по неравен път между дърветата. Земята бе покрита с плътен килим от борови иглички и от тях въздухът се изпълваше със силен аромат на бор. Потънахме в мълчание, докато наблюдавахме внимателните маневри на нашия шофьор между дърветата — сякаш бродираше с едрата машина. След доста продължителен преход в гората, теренът започна да се издига нагоре, докато най-сетне стигнахме върха на възвишението. Там на ръба на скалиста урва Тъмната мечка спря и се обърна към мен:
— Ще те заведа до реката, където внукът ми ще ни чака. Той очаква само теб, така че другите двама най-добре да останат в колата.
Извърнах глава към Оливие и Бамби, за да видя реакцията им.
— Мисля, че трябва да дойда и аз — първа наруши мълчанието Бамби, — за да помогна с каквото мога. Чувствам се отговорна за случилото се с теб и братовчед ти… нашия братовчед — поправи се тя. — Ако още тогава, когато разбрах, че се виждаш с брат ми, ти бях разказала всичко, което знам за него, вероятно щяхте да си спестите много от неприятностите.
— ’Кво да ви кажа — обади се Оливие, добавяйки към квебекския си акцент западняшко провлачване. — Няма уважаващ себе си пич, който да остави две момичета като вас да се мотаят из хълмовете сами.
Веселото му настроение тутакси се изпари, когато видя малкия автоматичен браунинг, който Бамби измъкна от джоба си със сръчността на професионалист. Той открай време твърдеше, че си мечтае за някоя каубойка, но очевидно тази проява на независимост му дойде в повече.
— Махни, за бога, това нещо — възкликна той, — докато някой не е пострадал. Откъде го измъкна?
— Дядо ми Хилман беше опитен инструктор в клуба по стрелба в Централна Германия. Всеки в семейството трябваше да знае да стреля — съвсем спокойно обясни тя. — Притежавам всички документи, удостоверяващи, че умея да боравя с валтер, люгер, маузер и всички модели на браунинг. Освен това имам и съответното разрешително да нося оръжие за самозащита.
Какво да се прави, никога не знаеш какво ще ти поднесе една двайсет и пет годишна челистка. Особено в семейство като нашето.
— Нека го вземе — отбелязах. — Човек никога не знае.
Последвахме Тъмната мечка по дългото скалисто дефиле. Постепенно изкачването ставаше все по-трудно, тъй като едри и по-дребни камъни се откъртваха от песъчливата почва изпод краката ни. Нямах никакво желание да преживея поредна лавина. Особено когато става дума за камъни и пръст, а не за сняг.