Дори никога да не беше попадал на водопад, да не говорим за такъв — около тринайсет метра висок и близо трийсет метра широк, — не можеше да го удържиш да не се метне във водопадите и водните пързалки в увеселителните паркове, много от които бяха по-високи от този водопад, така че беше свикнал да плува в бързи води. Случвало се беше да го прави и в Снейк Ривър. Водата в подножието на водопада обикновено е по-спокойна и по-бавна, така че ако не си беше изпочупил костите, със сигурност щяхме да го открием там жив и здрав.
А той обичаше да донася разни предмети — гумени топки в поток или жълтото листче на пощенско съобщение, паднало в снега. Така че защо да не открие и цилиндри, съдържащи ценни ръкописи? Да не говорим за телата на Оливие, Волфганг или Сам — все едно дали живи или мъртви.
Наистина първо открихме Язон — щастлив като мида по време на прилив, както би казал Оливие — да плува напред-назад в малкото спокойно пространство встрани от падащите води. Побутваше с видима гордост вързопа пластмасови цилиндри, чиято връв се бе заклещила между два камъка. Един-два от цилиндрите се бяха отскубнали и плаваха свободно наоколо.
Двете с Бамби, след като така и така бяхме мокри до кости, нагазихме във водата и прибрахме вързопа, останалите цилиндри, както и Язон, естествено, докато Тъмната мечка продължи надолу по брега, за да види докъде е проходимо. Когато той се върна, ние вече бяхме на брега.
— Не може да се продължи надолу. Брегът свършва в непроходими храсталаци — обясни той. — Видях ги обаче по-надолу по течението — три глави над водата в лека вдлъбнатина в сушата.
— Живи ли са? — попитах.
— Мисля, че да — рече той. — Брегът е много стръмен и плъзгав. Не можем да стигнем до тях оттук. Ще се наложи да ги влачим насам по вода.
Коритото на реката тук бе много по-дълбоко. И тримата бяхме добри плувци, но за всеки случай привързахме към себе си по няколко цилиндъра. Бамби скри пистолета си в храстите. Едва тогава един по един нагазихме в ледената река.
Открихме ги на малко повече от километър и там ни чакаше поредната изненада. Сам подкрепяше и придържаше главата не на Оливие, а на Волфганг, чиито очи бяха затворени, докато моят хазяин пляскаше с ръце наоколо весело като халоуинска ябълка в каца с вода.
— Човек зад борда! — провикна се той, когато забеляза нашата „флотилия“. — Жени и местни жители идват на помощ!
— Слава богу, че си жив — рекох, когато наближихме достатъчно. — Мислех, че не можеш да плуваш.
— Аз също! Раницата ти ме спаси. Държеше ме на повърхността, когато водата ме метна през скалата във водопада. Беше страшно! И неочаквано изскочих отгоре като сапунен мехур.
Сетих се каква е била причината! Голямата пластмасова бутилка, която винаги носех при туристически преходи, за да филтрирам вода за пиене. Беше празна и така бе спасила живота на Оливие.
— А ти как си? — с огромна загриженост попитах Сам.
Той изглеждаше доста зле, във всеки случай не толкова, колкото Волфганг, който трябва да бе загубил доста кръв от раните, причинени от ноктите на Язон, а и от стрелбата на Бамби.
— Почти сигурен съм, че е счупил крак при падането във водопада — сподели Сам. — Трябва да е припаднал от болката.
— Ние ще го поемем — обади се Бамби. — Налага се да се върнем с плуване.
Тя помогна на Тъмната мечка да поеме Волфганг от Сам, докато аз показвах на Оливие как да управлява плаващия над водата свой гръб. Когато най-сетне пролазихме на брега, Тъмната мечка вдигна Волфганг на ръце и тръгнахме към мястото, където бяхме оставили Шушулката и останалите цилиндри. Оливие носеше Язон, насочил пистолета на Бамби в другата си ръка към главата на Шушулката, и тръгна след Тъмната мечка към колата. Бамби, Сам и аз ги последвахме, след като се натоварихме с цилиндрите.
Кален и с поразкъсани дрехи, Сам се качи на предната седалка на лендроувъра до мен, Тъмната мечка седна зад кормилото, а останалата част от групата заедно с ценния товар бяха на задната. Чувствах, че съм на края на силите си. Въпреки огромните усилия, които бях инвестирала в тези ръкописи, искаше ми се просто да изчезнат завинаги в чистите води на реката. Цялата ми емоционална енергия се бе изчерпала и вече не можех да виждам по-далеч от носа си.
— Какво ще правим оттук нататък? — обърнах се към всички останали, които не изглеждаха по-добре от мен.