— Виждам, че си схванала посланието — рече Сам. — Жалко, че не си индианка. Сигурно знаеш, че като дете Хитлер е четял много книгите на Карл Май, автор на каубойски истории. Познай кой е бил победител в края на всяка от тях.
Това бе единственият намек от страна на Сам, в който прозвуча горчивина към част от неговите прародители, което аз, като човек с произход, различен от този на коренните жители на Америка, вероятно никога нямаше да проумея докрай.
— Ти спаси живота на Волфганг — изтъкнах. — Но от това, което Бамби ни разказа, знаеш, че те е мразел отдавна и е човекът, поставил бомбата, която едва не те уби. Ако го знаеше тогава, мислиш ли, че щеше да се опиташ да го спасиш.
— Питаш ме дали съм толкова благороден, че мога да простя на някого, който изпитва наслада от унищожаването на хора като мен? — усмихна се Сам. След това се надигна от мястото си, приближи се и с леко движение накара и мен да се изправя, след което ме задържа срещу себе си.
— Знаех.
— Дори това, че се е опитал да те убие? — изумих се.
— Сега ще решиш, че съм дяволски добър и благороден човек, нали? Нека ти обясня нещо. Не мисля, че злонамерени хора като него трябва да се измъкнат от такава една история само със счупен крак и краткотрайно, безболезнено удавяне. Убеден съм, че прелестното му арийско име трябва да бъде влачено в калта… Че трябва да отиде в затвора и да остане там до края на, надявам се, дългия си живот.
Установих, че когато успееш да отпушиш горчивината на Сам, всъщност той е доста справедлив съдник. Ръцете му все още почиваха на раменете ми. Наблюдаваше ме със странно изражение, застанал там в центъра на индианската шатра с лице към мен.
Затворих очи и в съзнанието ми изплува друг огън в замъка на един друг човек, спомних си също и огъня, който ме изгаряше при докосването и аромата на този мъж, същия този мъж, за когото говорехме и очевидно презирахме. Човек така изпълнен с омраза, че бе готов с един замах да ликвидира собствения си брат. В същото време този негов брат спаси живота му, независимо от това, че си даваше сметка за тази изгаряща омраза. Не знаех дали можеше да му се вярва при многократните уверения, че ме обича. Вече не знаех и дали аз го обичах.
Когато отворих очи, забелязах, че погледът на Сам старателно изучава лицето ми и прочетох някакъв неизречен въпрос. Спомних си думите му в планината в онази ранна утрин: „Имаш ли представа, Ариел, колко опасно за нас двамата може да се окаже в крайна сметка това ваше приятелство?“, дали е знаел и това в онова ранно утро?
— Наистина се опитах да те предупредя тогава? — рече той. — Не подозирах нищо, докато не отидох в Солт Лейк. Докато разглеждах семейните документи, успях да събера две и две и разбрах сложността на ситуацията. А когато чух, че човекът, с когото си се свързала, всъщност е Волфганг Хаузер и по всяка вероятност е същият, който уби Терон Вейн, вече не знаех какво да правя. Давах си сметка само колко опасен може да се окаже и че преследва именно мен. Не можех да разбера дали застрашава и теб по някакъв начин. Точно затова ти изпратих и онова съобщение да внимаваш с него. В края на краищата ти вече не си малко момиче, нали скъпа? Искрено исках да направиш онова, което е най-добро за теб.
— Твърде великодушно от твоя страна — изсъсках. — Просто си решил, че „най-доброто за мен“ е да си легна с някой и да се влюбя в него, и то някой, който може да унищожи и двама ни.
Сам трепна, сякаш го бях ударила, и едва сега осъзнах колко се е мъчил да си затвори очите за това, което всъщност се случи между мен и Волфганг. След известно мълчание той си пое дълбоко дъх и промълви едва чуто:
— Ако беше решила да се нагълташ с алкохол или някакъв опасен опиат, Ариел, щях да те оставя да го направиш. Ти носиш отговорност за постъпките и решенията си. Но това не е любов. Любов е, когато искаш да направиш с някого нещо.
— Не съм сигурна, че знам какво точно е любов — искрено го уверих. Спомних си коментара на Тъмната мечка, че Ърнест, бащата на Сам, не се чувствал способен да изпитва каквото и да било. Може би за хората от племето не персе аз също бях мъртъв човек.
— Струва ми се, че знам какво е любов. Искаш ли да ти кажа? — попита Сам. През цялото време погледът му не слизаше от лицето ми.