Приключението ми обаче очевидно не бе свършило.
Завих по посока на пътя, който минаваше над къщата, към мазето, което наричах свой дом, и се огледах безпомощно. Нямаше и следа от път, очевидно бе скрит под плътната бяла пелена, стигаща до прозорците на първия етаж. Излизаше, че след дълъг и рискован път ще трябва да прекарам няколко часа в риене на сняг, докато се добера до входа на подземния си апартамент. Така е, като живееш в мазе в Айдахо — зарит си, все едно си картоф.
Изключих мотора и постоях така, впила мрачен поглед в стръмнината под мен, докато реша какво да правя. Като всеки планински човек в багажника на колата ми винаги имаше екипировка за спешни случаи — пясък, сол и вода, термодрехи, гумени ботуши, приспособления за палене на огън, въжета и вериги… но не и лопата. И да имах, нямаше да успея да разчистя достатъчно пътя пред колата ми.
Следях с празен поглед как снегът се сипе навън. Сам непременно щеше да се сети да каже нещо смешно или да изскочи навън и да затанцува — танцът на снега например в чест на божието творение — снега…
Тръснах глава. От вътрешността на моето жилище долетя звън на телефон. Всички светлини в сградата бяха загасени, сигурен знак, че моят ексцентричен, но невероятно чаровен хазяин мормон е заминал в планината, за да може да се пусне първи по пресния сняг.
Колкото и да мразех да газя в преспи, си давах сметка, че единственият начин да прекося разстоянието между колата и дома си бе със ски. За щастие и те бяха в багажника отзад. Оставаше само да успея да уцеля пътя. Пред моравата ни имаше няколко достатъчно дълбоки ями, в които хлътнех ли — бях загубена, все едно съм попаднала в движещи се пясъци. Щеше да се наложи да оставя и колата насред пътя, за да бъде най-вероятно пометена от снегорините призори, ако не успеех да я преместя.
Излязох навън и измъкнах ските, както и раницата си, в която нахвърлях някакви неща от първа необходимост. Бях се заровила пред задната седалка, за да измъкна обувките си, когато погледът ми внезапно попадна на малкото флагче, което стърчеше върху пощенската ми кутия — също затрупана от сняг. Едва сега се сетих, че в бързината да тръгна за погребението, бях забравила да предупредя, че ще отсъствам, за да задържат кореспонденцията ми в пощата. Затръшнах вратата на колата и придържайки се с едната ръка за нея, за да не се изтърся, посегнах с другата и свалих натрупания сняг от кутията, за да прибера доста голямата купчина, събрала си по време на едноседмичното ми отсъствие. Не съм вярвала, че имам толкова интензивна кореспонденция. Пуснах дръжката на колата, за да си взема раницата, и вероятно съм стъпила леко встрани.
Мигом потънах до кръста и продължавах да затъвам. Страх стисна гърлото ми, докато се опитвах да спра потъването. Знаех, че излишните движения винаги водят до по-бързо пропадане. Живяла съм в този район достатъчно дълго, за да се наслушам на истории за изчезнали и задушили се в снега хора, които не могат да мръднат, за да се измъкнат. В мига, в който започнах да затъвам, си спомних и друго — бях заминала, без да се обадя почти на никого. Прекият ми шеф знаеше само, че причината за отсъствието ми е смърт в семейството. На хазяина си бях оставила почти шифровано съобщение. Напълно възможно бе дори да открият колата ми, а мен самата да намерят чак напролет, когато снегът започне да се топи!
Запокитих проклетите писма на пътя под колата, за да не потънат с мен. Единият ми лакът докосна твърда повърхност и докато все още имах възможност да се извъртя, посегнах с другата ръка и се вкопчих в ръба на пътя. Имах някаква опора и се залових за този ръб и с другата ръка. Докато се набирах на мускули, имах усещането, че излизам от плувен басейн с тежести от поне двайсетина килограма на всеки крак. Вложих в усилието всичката енергия, която успях да събера в този момент. Разтреперена от изтощение и страх и плувнала в пот, се проснах по корем на пътя. Трябваше да стана час по-скоро, защото много бързо студът щеше да превърне снега по дрехите ми в ледени висулки. Не бях подходящо облечена.
С омекнали колене се изправих и отворих вратата на колата. Измръзнала, мокра, останала без сили, при това бясна на себе си. Не беше ли задължителна за всички деца от планинските региони историята на Джек Лондон „Да запалиш огън“? Там става дума за един мъж, който излиза в тундрата при минусови температури, въпреки предупрежденията. И, естествено, измръзва от студ. Бавно и мъчително. Нямах подобно нещо в плановете си.