Измъкнах дебелите си обувки от багажника, завързах ги със сковани мокри пръсти, стегнах около тях леките като перце ски „Нордик“, натъпках пликовете и листовете от моята поща в раницата, преметнах я през рамо и се спуснах към задния вход. Защо ли не започнах с това и да оставя пощата за сутринта?
Телефонът отново иззвъня, докато свалях ските, отварях вратата и почти се претърколих надолу по стълбите към уютната си бърлога, оставяйки след себе си широка бяла следа. Поне ми се струваше уютна преди една седмица.
Включих осветлението и видях, че стъклата са заледени, нещо, което бях виждала във филма „Доктор Живаго“. Изругах тихичко хазяина си, който не пропускаше да изключи отоплението към моята част от къщата, щом тръгнех за някъде. Изхлузих с един замах обувките, бързо стъпих на постелката и изтичах през дневната, с покрити с книгите ми стени, и се хвърлих върху възглавниците, под които обикновено стоеше телефонът.
Защо ли се бях разбързала толкова, наистина? Още щом чух гласа отсреща, съжалих. Беше Огъстъс.
— Защо си тръгна? — бе първото, което той попита. — Двамата с Грейс се побъркахме от тревога, докато те открием. Къде беше досега?
— Играех навън на снега — отвърнах и се претърколих по гръб на възглавниците с телефон до ухото. — Мислех, че партито е приключило, да не би да съм пропуснала нещо апетитно? — Разкопчавах с другата ръка мокрите панталони и се опитах да се измъкна от тях, преди да съм развила пневмония в адския студ вътре, или което бе по-вероятно — да мухлясам. Виждах дъха си пред мен.
— Чувството ти за хумор винаги ми се е струвало, меко казано, не намясто — отбеляза Огъстъс. — Почти толкова неподходящо, колкото и изборът ти на време за някои неща. Когато изчезна веднага след прочитане на завещанието, се обадихме в хотела ти и ни казаха, че рано сутринта си освободила стаята. Като оповестиха завещанието, решихме с Грейс да дадем пресконференция.
— Моля? — седнах от изумление. Опитвах се да сваля и пуловера, без да изпускам телефона, но така и не успях и чух само последните му думи:
— …трябва да е и твоя.
— Какво трябва да е мое? — попитах, разтривайки с ръце настръхналата си като на гъска кожа. Изправих се и повлякох жицата на апарата към камината. Бях напъхала няколко парчета подпалка и усукан вестник, когато чух отговора на Огъстъс.
— Ръкописите, естествено. Всеизвестно е, че Сам наследи и тях, а те са извънредно скъпи. Но след смъртта на Ърнест кой можеше да открие Сам? Сякаш потъна вдън земя. Когато по време на вечерята се опитах да обсъдим и тях, ти все отклоняваше въпроса. Вече е ясно, че си не само негов главен наследник, но и единствен, и това, естествено, значително променя нещата…
— Защо да е естествено? — бях започнала да губя вече търпение и след няколко отчаяни опита да запаля кибрита с една ръка, най-сетне успях и с облекчение наблюдавах как огънят пламва. — Нямам представа за какви ръкописи говориш.
Най-странно от всичко бе, че човек като баща ми, който бе извънредно чувствителен на тема лично пространство, е решил да даде пресконференция. Това бе много подозрително.
— Да не искаш да кажеш, че нямаш представа за какво говоря? — недоумяваше той. — Как е възможно, при условие че там имаше представители и на „Уошингтън Поуст“, на лондонския „Таймс“, на „Интърнашънъл Херълд Трибюн“? Естествено, нищо не можем да им кажем, защото ръкописите не са на разположение при изпълнителя на завещанието, а ти се изпари.
— Може би ще си така добър да ме „осветлиш“ поне малко по въпроса, преди да съм умряла от студ — успях да сглобя между неудържимото тракане на зъбите си. — Какви са тези ръкописи, които Сам ми е оставил? Не, чакай, нека да позная. Писма на Франсис Бейкън до Бен Джонсън, в които признава, че е написал пиесите на Шекспир, нещо, което отдавна мнозина подозират.
За моя огромна изненада Огъстъс реагира съвсем неочаквано.
— Те са далеч по-скъпи от това — напълно сериозно уточни той. Баща ми е от хората, които много добре знаят какво значи „цена“ и „стойност“. — В момента, в който чуеш нещо за тях, а съм сигурен, че това ще стане, искам да уведомиш мен или адвокатите. Оставам с впечатлението, че не си даваш сметка за положението, в което се намираш.
Добре, де, помислих си. Да опитам пак. Поех дълбоко дъх и продължих:
— Сигурно си прав. Но не би ли ми казал поне малко от онова, което целият свят знае, а аз не. Какви са тези ръкописи?