— Какво ти е? — попита той смутено, когато видя, че съм будна. — Знаеш ли как пищеше? Чуваше се чак горе. Малкият аргонавт се свря под хладилника ми от страх.
— Виках ли? Сънувах тежък сън. Не ми се беше случвало от години. А и тогава не стана точно така.
— Кое да стане? — съвсем се обърка Оливие.
И изведнъж ме осени мисълта, че Сам наистина е мъртъв и единственият начин да го видя отново е в съня си, въпреки че се разминаваше със случилото се тогава. Мамка му! Почувствах се така, сякаш кармата ми ме бе ритнала в главата!
— Тестото за палачинки е готово — осведоми ме Оливие. — Има млечен шейк и цял литър кафе от цикория, а също така и от онези малки наденички, чието съдържание на холестерол ще подплати кръвоносните ти съдове за цял живот. Да не забравя, сварил съм и няколко яйца… рохки, не преварени…
Имитацията на говора на янки при Оливие винаги ме забавляваше, но точно сега нямах настроение за това.
— Колко е часът, хазяин?
— Часът е напълно подходящ за обядо-закуска. Чакам те, за да те заведа на работа, защото колата ти е безнадеждно затрупана под снега.
След като похапнах добре, реших да прокопая път до колата си, преди да тръгна за работа. След двудневно шофиране изпитвах нужда от физическо натоварване. Често след подобно топене свиваше здрав студ, което щеше да значи, че близо месец ще се боря с обледяването на колата. Щеше ми се и да остана малко сама, за да направя прехода от погребението към трудовата дейност.
Измъкнах портативното си радио, от ония, които човек най-често можеше да срещне в негърско гето, и заобиколена от истински дюни искрящ сняг и сложни дантели ледени висулки, започнах да свалям снега от малката си хонда под ритъма на „Файър Даун Билоу“ в изпълнение на Боб Сийгър. Замислих се за различните образи, от които тъчем сънищата си, а и за реалностите, с които се заобикаляме.
Истината бе, че така и не открих Сам в онези гори, а той ме намери. В истинската история, не в сънищата ми, наистина се изкачих до открита територия, където въздухът е толкова разреден, че дървета и животни не оцеляват, а и не остават да преспят. Луната беше пълна и застанах на върха на една канара, окъпана в нейната светлина. Слънцето отдавна бе залязло, небосклонът червенееше и в същото време изгряваха звезди. Отвсякъде ме заобикаляха тъмни гори.
Не си спомням да съм изпитвала ужас като онзи — сам-сама, обляна в млечнобяла светлина, срещу цялата вселена. Толкова бях изплашена, че изобщо не се сещах за болките или глада си. Дори не можех да заплача. Нямах представа колко време съм стояла така, без да смея да помръдна, знаейки, че — каквато и да е опасността за малко животно като мен да стои така на открито — всяко движение, което бих направила, щеше да е по посока на тъмната и непрогледна гора, наситена с нощни звуци, от които според мен току-що се бях спасила.
Тогава той излезе от гората в мрака на нощта, за да ме намери. Първоначално забелязах някакво размърдване в храсталаците и отстъпих от страх. Когато обаче разпознах в тъмнината да просветва бялата еленова кожа на Сам, се спуснах напред през празното пространство и се хвърлих в ръцете му, хълцаща от облекчение.
— Стига, стига, фукличке — рече той и ме отдалечи от себе си, за да ме огледа. На лунната светлина очите му бяха сребристи. — По-късно ще ми разкажеш как ти хрумна безумната идея да тръгнеш след мен. Имаше късмет, че се върнах, за да проверя следите, които съм оставил, и открих твоите. Вярвам, че разбираш, че прекъсна много важната ми среща с духовете на моето племе. И ето те сега тук, на открито над горите, където съм те учил да не излизаш през нощта. Моят дядо Тъмната мечка не ти ли е казал, че нито вълкът, нито дивата котка прекарват нощта на открито?
Поклатих глава, докато преглъщах сълзите си. Той обгърна раменете ми с ръка и вдигна раницата ми от земята. Спуснахме се надолу към гористия пояс. Сам ме улови за ръка и аз започнах да се правя на безстрашна.
— Знаеш, че духовете на племето обитават местата над гората — допълни Сам. Чувах как мокрите нападали листа джвакат под подметките на мокасините му. — Животните усещат, че духовете са там дори когато не ги подушват или виждат. Ето защо, ако искаш да се срещнеш с духовете, трябва да чакаш там, където дори дърветата не пускат корени. Но мястото, закъдето съм се запътил, е под защитата на велика магия. И тъй като е твърде късно, за да те върна обратно, ще се наложи да прекараш нощта с мен. Ще преминем през тиуа-титмас заедно. Ще чакаме там в кръга духовете да влезнат в нас.