Макар да се изпълвах постепенно с облекчение от факта, че съм намерена и съм спасена от Голата планина, не бях много сигурна дали тази работа с духовете ми харесва.
— Защо искаме духовете… точно да влязат в нас? — трудно ми беше дори да го произнеса.
Сам не отговори, но стисна пръстите на ръката ми, за да покаже, че ме е чул. Започна едно безкрайно спускане към дърветата. Там долу бе все така тъмно, но между клоните над главите ни светеше лунният кръг и осветяваше едно оголено празно пространство, което ми напомни за амфитеатъра, в който Джързи пееше на едно от представленията си в Рим.
Ръка за ръка и един до друг, двамата със Сам пристъпихме в осветеното пространство.
Нещо странно ставаше тук. Лунната светлина имаше различно качество — трептеше и искреше като бенгалски огън, сякаш от небето се сипеше ситен сребърен прах. Лек вятър донесе студен полъх. Завладяна от магията на това място, не изпитвах вече страх. Почувствах се като част от това място.
Без да изпуска ръката ми, Сам ме заведе до центъра на кръга и коленичи пред мен. Развърза вързопчето, което висеше на колана му, и извади разни неща, които знаех, че са талисмани — ярки мъниста и носещи късмет пера. Едно по едно ги завърза в косите ми. След това натрупа клони и вейки в центъра на кръга и сръчно запали огън. Когато пламъците се издигнаха и протегнах ръце, за да се стопля, разбрах колко съм измръзнала всъщност. Върховете на пламъците се сливаха от време на време със светлината на звездите. Чувах песента на есенните щурци, а над главите ни успях да различа съзвездията на Голямата и Малката мечка.
Сам, който седеше до мен със скръстени под себе си крака, проследи погледа ми.
— Може да се окаже, че мечката е моят племенен дух… Нищо, че не съм се срещал лице в лице с мечка.
— Защо говориш за мечката в женски род?
— Защото нейният дух е велик женски дух — отговори Сам.
— Също както лъвицата пази малките си… Понякога дори и от баща им… А и тя намира храна.
— Какво става, когато твоят племенен дух влезе в теб? — боязливо попитах. — Прави ли ти нещо?
— Не е много сигурно — усмихна се Сам. — На мен не ми се е случвало. Убеден съм обаче, че ще разберем, ако това стане. Дядо ми Тъмната мечка ми обясни, че племенният дух се приближава безшумно към теб и може да приеме образ на човек или на животно. След това решава дали си готов, започва да ти говори и ти казва какво е твоето свещено име… Име, което никой друг няма как да разбере, освен ако ти сам не решиш да го споделиш. Дядо ми казва, че това име е духовната сила на всеки от нас и в много случаи е по-важно дори от вечния живот на душата ни.
— Защо твоят дух не е влезнал досега в теб и не ти е дал име? — попитах. — От толкова време се стараеш.
Дългата до раменете гарвановочерна коса на Сам скри очите му, когато той се наведе напред, за да разбърка огъня, и вече виждах само тъмните мигли, скулите, правия нос и трапчинката на брадичката. На слабата светлина ми се стори далеч по-възрастен от своите дванайсет години. Вече не беше моят доведен малко по-голям брат. Реших, че вероятно така изглежда един племенен дух. Той извърна лице към мен и се усмихна. Осветени от огъня, очите му бяха чисти и дълбоки като диаманти.
— Знаеш ли защо те наричам „фуклата“, Ариел? — попита той и когато поклатих глава, обясни: — Защото макар да си само на осем, годините, на които тръгнах за първото си тиуа-титмас, ти си много по-умна от мен тогава. Може би и сега си по-умна. А и не само това. Ти си и по-смела от мен. Когато за първи път дойдох в тези гори сам, вече познавах всяка клечка и всеки камък по пътя. Днес ти изобщо не се изплаши да тръгнеш съвсем сама, като сляпо вярваше, че нищо лошо не може да ти се случи. На това дядо ми му вика „необходимата вяра“.
— Вървях по следите ти — посочих. — А и си мисля, че съм просто глупава.
Сам се разсмя.
— Не, не. Не си глупава. Но може би това, че се загуби в гората и едва не загина, ще се окаже действителен талисман за мен — моето заешко краче. — И той дръпна плитката ми. — А и нищо чудно това, че те намерих, да е най-важното, което се случи днес.
Така и стана. Той получи името Сив облак, нашият племенен дух ни благослови със светлина, а аз станах половин индианка, като си смесихме кръвта. От тази нощ сякаш нещо вътре в мен се закачи и пътеката ми в живота стана права и ясна.
От онази нощ до днешния ден.
Правителството на Съединените щати много пъти е обвинявано, че пилее парите на данъкоплатците, но никога и за това, че създава прекалено големи удобства на работното място на своите служители. Това важи с особена сила за райони, отдалечени от големите градове, където всеки цент, който би могъл да осигури някакво удобство на работното място, се пази старателно или най-добре се връща обратно там, откъдето е дошъл. И в резултат се оказа, че в павирането на паркинга от шест акра за колите на правителствените служители са вложени далеч по-големи суми от тези, които бяха дадени за преустройството, обзавеждането, ремонтирането, почистването и дори отоплението на работните места.