Когато в ранния следобед се опитах да намеря място за колата си, по която все още се виждаха остатъци от вчерашния сняг, забелязах, че единствените свободни места на просторния паркинг са на мястото, определено за големите началници, т.е. пред самия вход или толкова далеч от него, че все едно бяха в съседния щат. Тъй като по това време на годината и след такова топене като сутрешното, обикновено по-късно през деня свиваше силен студ, а заледени камъчета вече чукаха по тенекиите на купето, реших да рискувам да получа мъмрене и да спра колата си пред главния вход на мястото за големите клечки. Забранено бе на редовите служители да оставят там возилата си, още по-малко да влизат през главния вход. Щях да успея да уговоря човека на рецепцията да ме пусне и да се регистрирам в книгата за посетители, за да не се налага да изминавам няколкостотин метра в този студ, докато стигна определения за такива като мен вход.
Мушнах се на едно от свободните места, нахлузих, както си седях, кожуха, увих дългия кашмирен шал около врата си и нахлупих върху ушите си скиорската шапка. Едва тогава изскочих навън, заключих колата и се затичах към стъклената врата на сградата. Докато затварях, усетих как леденият вятър се опитва да изтръгне вратата от пантите. С известно усилие успях да я затръшна, преминах през останалата серия от врати и се озовах във фоайето.
Изтривах с длан пламналите си от вятъра очи и вече размотавах шала, когато го съзрях. Стоеше пред плота на рецепционистката и се разписваше, че напуска. Направо се вцепених.
Почувствах се точно като лиричната героиня в една от ариите, които Джързи обичаше да припява: „…ще видиш непознат…“. Беше я записала дори в партньорство с прочутия Дитрих Фишер-Дискау22.
Та, значи, срещнах своя непознат. Истината е, че сцената не беше достатъчно романтична — фоайето за посетители на филиала на Института за технически науки, но знаех, и то без никакво съмнение, че това е човешкото същество, създадено за мен. Той бе дарът, който боговете ми изпращаха като утеха за смъртта на Сам. Като си помисля само, че имаше вероятност да вляза през другия вход! Непонятни са пътищата на съдбата и изненадите, които тя ни готви почти на всяка крачка.
Той наистина изглеждаше като бог — поне така си представях аз, че би трябвало да изглежда един бог. Тъмната му коса стигаше почти до раменете, беше висок и слаб, с изсечени черти и профил, който човек обикновено приписва на гръцките герои. Меката тъкан на палтото от камилска вълна и дългият бял шал стояха прекрасно върху широките рамене. Елегантните пръсти на едната му ръка държаха скъпи италиански ръкавици. Това нямаше нищо общо с типа каубой инженер, който подсвирква след теб, както би се изразил Оливие.
В осанката му се долавяше нещо царствено и достойно, граничещо с арогантност. А когато обърна гръб на рецепционистката Бела, която го съзерцаваше със зяпнала уста, все едно бе риба на сухо, и се насочи към мен, забелязах, че очите под гъстите тъмни мигли бяха с цвета на най-чистия тъмен тюркоаз и с изумителна дълбочина. Погледът му пробягна по лицето ми и той присви леко очи. Дадох си сметка, че в този вид от мен се излъчваше точно толкова женственост, колкото от полярна мечка.
Движеше се към мен и към изхода с очевидното намерение да напусне сградата. Обзета от паника, поисках да направя нещо — да падна на пода или да разперя ръце като орлица пред стъклената врата. Наместо това само затворих очи и вдишах дълбоко аромата му — смесица от бор, кожа и лимон — напълно достатъчно, за да ми завърти главата.
Възможно да е било плод на въображението ми, но ми се стори, че го чух да прошепва нещо, което ми прозвуча като „изумителна“ или „изящна“. А най-вероятно е било „извинете“, защото спирайки насред пътя, практически бях запушила изхода. Когато отворих очи, него вече го нямаше.
Приближих рецепцията, за да погледна в книгата за посетители, но Бела, която вече беше дошла на себе си, побърза да сложи празен лист хартия върху отворената страница. Вдигнах изненадано очи, но срещнах нейните, в които нямаше и следа от строгостта на разгневен служител на реда, а по-скоро яд на сърдита котка.
22
Известен баритон от близкото минало, започнал кариерата си през 1947 и слязъл от сцената през 1992 г. — Б.пр.