— Палтото ми е във фоайето — съобщих и бързо го последвах към коридора между вече опразнените работни места.
Истинско море от хора се изсипваше през четирите аварийни изхода навън, където свирепо ги посрещаше зимният вятър.
— Ти си ненормална — отбеляза Оливие. — Колко пъти съм ти казвал да не използваш фоайето? Сега ще се превърнеш в леден блок. Естествено, ще те загърна в моето яке, но то не може да побере и двама ни. Може да се редуваме да го обличаме, когато другият посинее.
— Имам яке в колата, а ключовете са в чантата ми — осведомих го. — Ще изтичам до там и ще включа отоплението, ако пробната тревога продължи твърде дълго.
— Добре, ще дойда с теб — съгласи се той. — Щом си влязла пред централния вход, предполагам си паркирала и на забранено място.
Ухилих му се весело, докато изтласкани от тълпата, преминахме през вратите и се затичахме покрай сградата.
Посегнах да отключа и видях, че лостчетата на вратите вече са вдигнати. Странно. Винаги заключвам колата си. Може просто да съм била твърде разстроена днес и да съм забравила. Пролазих вътре и взех якето. После запалих мотора, докато Оливие влезе от другата страна. Моторът малко се давеше и наистина беше късмет, че се наложи да дойда и да го запаля. При тези температури навън много лесно горивото в колата може да се превърне в леден къс.
В този миг забелязах на огледалото ми за обратно виждане връвчицата с възли.
Като деца двамата със Сам си бяхме поставили задачата да научим различни видове възли. Бях станала страшно добра и можех с пръстите само на едната ръка да правя почти всички моряшки възли. Сам твърдеше, че инките в Перу използвали възлите като език: смятали с тях, дори успявали да разкажат цяла една случка. Като дете изпращах съобщения с възли на различни хора и дори на самата себе си, за да видя дали след време ще успея да разгадая какво съм имала предвид — като да увиеш около пръста си конец, за да не забравиш нещо.
Имах дори обичая да оставям парчета връв или въженца на различни места — както това, което висеше сега на огледалото ми за обратно виждане. Ако бях напрегната или имах проблем в работата, машинално започвах да завързвам и развързвам възли и често се случваше да се окажа със сложно макраме в ръцете. И както възлите като по чудо се разплитаха между пръстите ми, така като по чудо намирах решение и за проблема си. Нямах спомен обаче да съм виждала точно това парче връв, докато пътувах към къщи предишния ден или по пътя ми към работа този следобед. Паметта започваше да ми изневерява.
Въздухът в купето взе да се стопля и аз посегнах към връвта. Възлите всъщност бяха два, ако се смяташе и този около пръчката, на която бе закачено огледалото: наричаше се Соломонов възел и значението му бе „жизненоважно решение“ и „плъзгава територия“. Какво ли съм имала предвид, когато съм го закачила там? Развързах го и започнах да го въртя машинално между пръстите си.
Оливие бе включил радиото и вече бе успял да намери станция с неговите досадни каубойски мелодии. Започнах да съжалявам, че го поканих в колата. Двамата с него прекарвахме под един покрив деветдесет процента от времето си. Точно тогава ми хрумна, че когато се прибирах предишната нощ, по-скоро тази сутрин, не видях нито негови, нито на когото и да било друг следи по снега пред къщата. Колкото и силни да бяха снегът и вятърът, все някаква следа щеше да е останала, макар и затрупана. А и защо не беше прибрал пощата ми, ако си е бил у дома през цялото време? Неяснотите май станаха повече.
— Къде беше ти по време на отсъствието ми? — не издържах.
Той се наведе и ме целуна леко по бузата.
— Трябва да направя едно признание, скъпа моя. Срещнах една каубойка, на която просто не можах да устоя.
— Прекарал си виелицата, затворен с каубойка? — Оливие не беше от типа мъже, които остават при жена през цялата нощ. — Я разкажи. Хубава ли е? И тя ли като теб е последователка на Светците от последния ден. Къде беше моят котарак през това време?
— Оставих голяма купа с храна на малкия аргонавт, той така и така сам си пуска водата. Що се отнася до дамата, за връзката ми с нея може да говорим вече в минало време. Стопи се заедно със снега. И сега е ледена като висулките отвън.
Доста поетично представяне.
— Трябва да отскоча до Сън Вели през почивните дни следващата седмица. Смяташ ли да оставиш отново Язон да зъзне в мазето, или да го взема със себе си?
— На ски ли ще ходиш? — попита Оливие. — Защо не вземеш и двама ни? От няколко дни се чудя къде да отида да покарам на девствен сняг. По склоновете на Сън Вели вече имало близо метър.