— Не съм — побързах да изясня този факт. През цялото време се опитвах да овладея хаотичния си мисловен процес и да се опитам да контролирам обърканите си биоритми.
— Вероятно — отбеляза Сам. — От сутринта се опитвам да се свържа с теб, но все се обаждаше някой друг и затварях. Сега, когато те чух, най-важното е да намерим телефонна линия, която не се подслушва, за да мога да ти разкажа всичко.
— Защо не пробваш у дома? — предложих аз, като се стараех да бъда максимално предпазлива в избора на думи. Придърпах стола си колкото се може по-далеч от мястото на Оливие, където той съсредоточено пишеше нещо на компютъра си.
— Телефонът ти там се подслушва — не прие Сам предложението ми, а той разбираше от тези неща. — Линията, по която говорим в момента, е чиста засега, така че ще можем да направим поне първоначален план. И колата ти е под наблюдение — изпревари той следващото ми предложение. — Някой вече я е проверил щателно. Оставих онези възли, за да те предупредя. Надявам се, че нито в колата, нито в къщата си държиш нещо важно. Сигурен съм, че от известно време те следят истински професионалисти.
Какви професионалисти? Какво значи всичко това? Как успях да попадна в сценария на шпионски трилър? Само това ми липсваше да чуя след преживяното през последните двайсет и четири часа. И колкото и да ми се искаше да попитам Сам какво се разбира под „нещо важно“, трябваше да се огранича единствено до:
— Не съм забелязала нещо да е… Да не е наред.
С крайчеца на окото си забелязах, че Оливие се изправя и се протяга. Доближих стола си до бюрото и се направих, че записвам важни нареждания, които получавам по телефона. Кръвта пулсираше в главата ми, но знаех, че час по-скоро трябва да прекратя този разговор, и затова попитах:
— Ти какво предлагаш?
— Трябва да се уговорим къде да се чуваме по телефона в определени часове, така че онези, които те следят, да не заподозрат, че криеш нещо от тях. Във всеки случай не и улична телефонна кабина.
Истината е, че това бе първото, което ми хрумна. Значи го зачеркваме.
— А чрез компютъра? — продължавах да пиша аз криволици на листа пред мен. Защо Оливие не отиде да се разходи за малко?
— Не ми се вижда достатъчно безопасно. Всеки идиот може да пробие защитата на един правителствен компютър, особено в служба по сигурността. Ще се наложи да въвеждаме многослоен код за защита, а нямаме време за това. Недалеч от офиса ти видях каубойски бар, на чиято табела пише „Без име“. Ще ти звънна там след петнайсетина минути.
— Имам среща с началника си след петнайсет минути — отбелязах. — Ще видя дали ще успя да…
В този момент Шушулката надникна през вратата на офиса ни.
— Бен, срещите ми приключиха малко по-рано. Чакам те в кабинета си, щом свършиш разговора. Трябва да обсъдим нещо много важно.
— Ясно — обади се Сам. — Трябва да вървиш. — Оливие последва Шушулката навън в коридора. — Ще звънна там, да речем, след около час. Ако все още си заета, ще се обаждам на всеки петнайсет минути, докато се свържем. И още нещо… Много съжалявам за всичко. — Линията прекъсна.
Оставих с разтреперани пръсти слушалката и се опитах да се изправя на омекналите си крака.
— Няма да си ни необходим на заседанието. Засега само Бен ще участва — обясняваше Шушулката на Оливие. — Ангажирам я за няколко седмици за един важен проект. Трябва да подадем рамо на Волфганг Хаузер от МААЕ.
След тези думи Шушулката затвори вратата и Оливие се строполи отчаяно на стола си.
— С какво, пророк Морони, заслужих това — простена той и изви нагоре очи, сякаш очакваше да види някъде на тавана своя пророк. След това ме стрелна гневно с очи. — Нали разбираш, че по този начин губя целогодишен бюджет за разноцветната зеленчукова паста от Северна Италия, както и за деликатния винен оцет с билки и подправки?
— Оливие, много съжалявам — потупах го по гърба, докато леко замаяна минавах покрай него.
Дявол да го вземе, денят се очертаваше доста напрегнат.
Институцията, в която работех в Айдахо, бе първата по рода си в света и се занимаваше с изследвания на ядрената безопасност. Изучавахме причините за нещастните случаи и пътищата за предотвратяването им.
Главният проблем, спечелил сериозна популярност напоследък, а именно управление на отпадъците, съвпадаше, по една случайност, с проекта, по който работехме с Оливие от пет години. Двамата отговаряхме за най-голямата база данни за идентифициране и управление на токсичните отпадъци, на опасните и трансурановите съединения, които се складираха или заравяха дълбоко в земята. Като пионери в тази област смятахме, че ни се полага при нас да се събират и всички крилати фрази, родили се в нашата област, като например: „Отпадъчните продукти на хората са нашия хляб.“