Нашата ниша с Оливие бе сравнително малка. Истинският „хляб“ на изследователската работа тук, в Айдахо, представляваха всевъзможните тестове на най-различни катастрофи и дефекти, които се случваха с реакторите. И макар да нямаше нищо изненадващо във факта, че Международната агенция за атомна енергия, която контролираше процесите в целия свят, е изпратила свой представител, а именно Волфганг Хаузер, за да сподели някои свои идеи по нашите проблеми, признавам, че онова, което Шушулката ми разказа за бъдещата ми мисия, доста ме изненада.
— Ариел, знаеш проблемите, които възникват в момента в Съветския съюз — бяха първите му думи, когато прекрачих прага на кабинета му.
— Ами… Да, естествено, чувам ги всяка вечер в новините в шест. На Горбачов му се налага да плати скъпо и прескъпо за това, че дава свобода на една държава, в която милиони са били хвърлени в затвора само защото си позволявали да водят разговор на чаша чай.
— От МААЕ се тревожат, че Съветският съюз може да загуби контрола си над някоя от републиките… и то завинаги. Което означава, че на тези места може да се стигне до голямо струпване на ядрено оръжие и материали, да не говорим за реакторите, на които те така държат и които са истински антики, особено системите им за контрол. Когато всичкото това попадне в ръцете на неподготвени провинциалисти, които няма какво да спечелят и нищо не губят, при липсата на контрол на централизирана власт, ще стане доста опасно.
— Така си е — съгласих се. — Какво мога да направя в тази посока?
Той отметна назад глава и се разсмя изненадващо сърдечно. Въпреки заслужената слава, която този човек имаше, трябва да призная, че не можех да не изпитвам към Пастор Оуен Дарт искрени и топли чувства. Жилав, рязък, бивш шампион на армията по бокс и ветеран от Виетнам, на неговото прорязано от бръчки сухо лице бе изписана истинската му природа. Висок почти колкото мен, той умееше да води битки и успяваше да се измъкне от много затруднени положения. За мой късмет, не бях успяла да застана на пътя му, което, за съжаление, бъдещите събития твърде скоро щяха да променят.
— Имаш предвид новата си задача ли? — попита той. — Ще оставя Волф Хаузер да те посвети. Ако знаех, че си се прибрала, щях да го задържа, за да се срещнете, но той замина и няма да е тук до края на седмицата. Съвсем между нас казано, искам да знаеш само, че ще го придружиш в пътуването му в Русия, което ще трае няколко седмици. Вече тече подготовката на вашето заминаване.
Как така в Русия? Не можех да се изнижа точно сега в Русия. Особено когато Сам току-що възкръсна от мъртвите и се чуди как да се измъкне от група мъжаги, появили се бог знае откъде, и се мотае някъде около паркинга на института ни, за да ми остави послания във вид на връвчици. В момента със Сам си мислим, че имаме проблем с комуникацията, а доколкото знам, в Съветския съюз дори нямат навсякъде телефони. Колкото и да ми харесваше идеята да попътувам насаме с привлекателния, миришещ на бор, доктор Волфганг Хаузер, знаех, че трябва да пресека всичко това, докато не е станало късно.
— Благодарна съм за предоставената възможност, сър — подхванах, — но честно казано, не виждам с какво мога да помогна в този проект. Никога не съм била в Русия, не говоря дори езика им. Не съм химик, нито физик, така че няма да разбера какво виждам дори проблемът да ме цапне по главата. Работата ми винаги е била свързана със сигурността — определяне и проследяване на онова, което други хора вече са открили и определили. Освен това казахте на Оливие Максфийлд, че задачата ще трае само няколко седмици и няма да ме отдели за дълго от общия ни проект.
Бях се задъхала от усилието да давам заден ход, но очевидно резултатът не беше постигнат.
— Не се тревожи — увери ме Шушулката твърде неуверено. — Ще измисля какво да кажа на Максфийлд, за да не се чуди прекалено защо не е включен в новата ти задача.
Искаше ми се да попитам каква е причината той да бъде държан настрани, но гласът на Шушулката бе придобил онази характерна интонация на безразличие, която той обикновено използваше за онези, за които вече е приготвил погребалната си реч. Освен това беше се и изправил, с което ми даваше знак, че сме приключили. Мраз полази костите ми при мисълта какво ме очаква.