На преследване било подложено и цялото семейство на Сеян. Дори малката му дъщеря, която съгласно римските закони не можела да бъде убита, тъй като била девствена, първо била изнасилена от войниците, след което прерязали гърлото й. Ужасена, отритнатата съпруга на Сеян се самоубила, а Ливила била заключена от собственото си семейство в една стая, където я оставили да умре от глад. Половин година след смъртта на Сеян всичките му приближени и приятели, които не бяха екзекутирани, сложиха край на живота си — било чрез отрова, било с помощта на собствените си мечове.
Понтий Пилат трудно можеше да бъде изплашен от подобни действия. Познаваше римляните, нищо, че никога нямаше да е един от тях. Това бе и грешката на Сеян, който искаше да стане благороден римлянин, да се ожени в семейството на императора, да го измести от управлението. Сеян вярваше, че ще успее да освежи кръвта на императорите. Наместо това освежи тинята в реката.
Пилат не хранеше никакви илюзии за положението, в което бе изпаднал. Колкото и подготвен да беше за поста, който заемаше, колкото и отдалечена да бе провинцията Юдея, той беше много уязвим заради връзката си със своя благодетел, а съществуваха и други връзки с него. На действията на Пилат по отношение на евреите можеше да се погледне като на пример, взет от самия Сеян, чиято политическа кариера бе започнала с гоненията на евреите в Рим, приключили с прогонването им от столицата — неотдавна тази заповед бе отменена от самия император, който заяви, че никога не е искал да се проявява нетърпимост към който и да е от неговите поданици и това с евреите било дело единствено на Сеян. Нищо чудно, че Пилат бе изнервен до крайна степен. През изминалите седем години той многократно бе изпадал в самосъжаление, че е длъжен да търпи раздорите между юдеите.
Той така и не разбра защо евреите, за разлика от останалите колонизирани народи, са освободени от задължението да се подчиняват на законите на Рим — не служеха в армията, не плащаха данъци, дори и тези, които плащаха самаряните и римските граждани в провинцията. Според законодателството на Римския сенат пълноправен гражданин на Рим може да получи смъртна присъда само за това, че е престъпил границите на хълма на еврейския Храм.
А когато Пилат трябваше да събере средства, за да завърши водопровода и да влее малко живот в този затънтен край, какво направиха проклетите евреи? Отказаха да платят налога за водопровода, защото римляните били длъжни да осигурят необходимото на онези, които са заробили. (Заробени — колко смешно! Колко бързо забравиха времето, което прекараха в Египет и Вавилон.) Наложи му се да „вземе назаем“ пари от десятъка на Храма, завърши водопровода и така сложи край на разправиите. Претенциите на евреите към римляните обаче не спряха. Всичко това, естествено, се случи, докато Сеян беше жив.
Ето че сега се задаваше поредно събитие. Тъкмо то можеше да спаси Пилат или поне да отклони гнева на Тиберий в друга посока, а ръката на императора беше дълга и неумолима, когато ставаше дума за поданик, загубил благоразположението му.
Пилат се изправи и започна да крачи нервно по терасата.
Тези, към които се обръщаше за съвет — група шпиони и информатори, жизнено необходими за всеки управител на колониална провинция, — съобщаваха, че някакъв евреин обикаля провинцията и твърди, че е inunctus — миропомазан. Гърците го наричаха christos, или покрит с миро, а евреите го наричаха „месия“, което, доколкото разбираше, значеше едно и също. Бяха му обяснили, че било нещо свързано с историята на тяхната вяра. Някакъв мъж щял да се появи и те вярвали, че той ще ги освободи от обвързаностите, в които те вярват, че са попаднали, и така те ще успеят да превърнат света в управляван от еврейството рай. Желанието да видят възможен цар на своя народ, при това миропомазан, бе стигнало връхната си точка — за Пилат това бе истински късмет. Тъкмо евреите щяха да го спасят!