— Разбрано. Ако искаш да се свържеш с мен бързо, запомни имейл адреса ми: „абен, маймунско «а», нюксайт“. Можещ да шифроваш както искаш, но ми прати шифъра в отделен мейл. Да не забравя. Чичо Лаф лети от Австрия в края на тази седмица и ще се срещна с него в „Сън Вели Лодж“. Щял да ми разкаже историята на моето наследство.
— Ще бъде изключително интересно, след като идва от Лаф. Гледай да запомниш всичко. Баща ми винаги са стараеше да държи езика си зад зъбите стане ли дума за семейната история, също като твоят. Ако отседнеш в „Лодж“, може да пораздрусаме твоите наблюдатели. Ще се срещнем в планината, която и двамата добре познаваме.
— Прекрасно. Само че съквартирантът ми и котката също ще бъдат с мен — побързах да го предупредя. — Все ще измислим нещо, стига да доживеем дотогава. И знаеш ли… Радвам се, че си налице. — Изпитвах голямо нежелание да прекъсна разговора, макар че сервитьорката отново бе доближила моята маса и очевидно трябваше да прекъсна за малко връзката.
— И аз също, фукличке — рече Сам. — Светло се надявам и двамата да сме налице още дълги години. И отново, скъпа моя… Моля те да ми простиш. Нямах друг изход.
— Времето ще покаже — отговорих.
Искрено се молех да имам достатъчно от това време. Поне толкова, че да се доберем до така гибелните писания на Пандора.
Оливие трябваше да остане до късно, за да навакса отсъствието си през почивните дни, ето защо се отбих да напазарувам нещо за вечеря за мен и за Язон. Беше вече тъмно, когато стигнах дома си, луната надничаше от време на време иззад облаците, а и снегът бе почистен достатъчно, та лесно намирах пътя. Когато излязох навън от колата, посипах още малко сол и пясък и успях да я доближа достатъчно близо до входа. Първото, което направих, след като отворих вратата на къщата, бе да пусна Язон навън, за да пробва снега.
Оставих покупките в кухнята и с колкото се може по-небрежна походка отидох да прибера пощата от кутията навън. Думите на Сам да се държа естествено още ехтяха в съзнанието ми, въпреки че сърцето ми биеше учестено. Разсеяно наблюдавах как Язон подскача по заледената повърхност на преспите на стръмната морава.
Когато бръкнах с длан в кутията, облак закри лунния лик и настъпи почти пълен мрак, но нямах нужда от кой знае каква светлина, за да разбера, че голям плик няма вътре. Сърцето ми се сви. Това означаваше още един изпълнен с напрежение ден и след него още един и още един, когато не само моят, но и животът на Сам щеше да е поставен на карта. Само че нещата щяха да са по-зле отсега, защото до днес следобед живеех в блажено неведение.
В този миг лъч освети съзнанието ми. Стана ми ясно какво се бе случило.
Никой не беше взел прескъпия пакет на Сам. Той просто никога не бе попадал в кутията! Тя бе далеч по-малка и тясна от един пакет хартия. И тъй като снегът бе толкова дълбок, че никой не можеше да стигне до входната врата, в което сама се убедих предишната нощ, това означаваше, че пощальонът не е имал никакъв шанс да се добере до нея, а и защо да го прави, след като пакетът така и така не може да се побере. В такъв случай трябва да е оставил жълто листче — специален формуляр, с който ме уведомява, че за мен има пратка, която трябва да отида да прибера в работното време на пощенската станция.
Които и да бяха „професионалистите“ на Сам, не вярвам да са толкова глупави, че да стоят на открития път в провинциален район като този, където всеки познава съседите си, и да чакат сгоден момент да преровят една открита пощенска кутия за жълтото листче на пощенския раздавач, особено при отсъствие на индикация, че пратката е препоръчана.
Дори някой да бе намерил въпросното жълто листче, дали щеше да дръзне да поиска пратката от станцията? При толкова малък град рискът да поискаш чужда поща е прекалено голям, защото не само можеше да повдигнеш твърде много въпроси, но и едва ли щеше да получиш исканото. Ние от Айдахо сме по принцип подозрителни към непознати. Ако наистина жълтото листче бе оставено в кутията, то най-вероятно е някъде сред мократа купчина пликове и рекламни листовки вътре вкъщи, където „професионалистите“ са можели да го открият, ако са търсили днес следобед. Дори да не го намерех тази вечер, утре рано сутринта, преди работа, щях да получа пакета, все едно дали нося съобщението, или не.
Запътих се към входа на къщата с днешната поща с намерението да прегледам внимателно всичко, което се бе получило през седмицата на моето отсъствие. Бях все още на пътеката, когато за кратко облаците се разсеяха и обилна лунна светлина обля заснежената морава. Така успях да видя Язон, кацнал на върха на една пряспа, да побутва нещо с лапа. Започнах да го викам да се прибираме за вечеря. Наближих и с изумление забелязах, че листчето, с което си играе, е почти зарито в снега жълто парче хартия.