Виждаше се ясно и категорично, но беше недостижимо за мен. Заледената покривка на снега можеше да издържи едно коте, но мен — здраво момиче от ядрена централа — едва ли. Щях да пропадна и да повторя снощния експеримент с потъването. Нямаше да се получи дори да си сложех ските. Ако някой ме наблюдаваше, подобно действие щеше да е още по-красноречиво какво правя, от шмугването в телефонни будки. Сам нямаше да го одобри.
Имаше само един изход, и то в случай че талантът на Язон да донася предмети не се свежда единствено до червената му гумена топка.
— Язон, донеси — прошепнах и приклякайки на пътеката, протегнах ръка към него.
Котаракът ме изгледа и помръдна дружелюбно с опашка. Облаците покриха отново луната и всичко потъна за пореден път в мрак. Виждах тъмния силует на Язон на фона на белия сняг, но ъгълчето на листа вече се губеше. Молех се в играта си да не го е зарил със сняг, в такъв случай доста щях да поровя, докато го открия. Още по-малко щеше да е „небрежно“, както Сам ме бе посъветвал. Идеята щеше да е още по-неподходяща и от варианта със ските.
— Хайде, Язон — по-високо подканих животното, питайки се дали хората, които ме следяха, бяха в гората зад гърба ми.
Изправих се, като се стараех да се държа като обикновена жена, която вика обикновената си котка да се прибира за вечеря, и продължих бавно по пътеката, за да не бия на очи. А и Язон би станал подозрителен, ако започна да се държа прекалено нормално. Свикнал бе на твърде нестандартното поведение на заобикалящите го. И въпреки това той разбра какво се иска от него. Преди да стигна задната врата, усетих как се отрива в ботуша ми, както правеше, когато искаше да го вдигна. Наведох се в непрогледния мрак, свалих ръкавиците си и вдигнах муцунката на Язон с надеждата да усетя с пръсти онова, което не виждах в тъмнината — от устата му стърчеше ъгълче жълта хартия.
Слава богу, помислих си аз. Предпочитах да не мисля какво ще следва от намирането на това съобщение. Сърцето ми тупаше развълнувано, докато измъквах хартията с разтреперени пръсти.
— Добро коте — прошепнах само и погалих Язон по главата, а той измърка в отговор.
В този момент мощна светлина заля пътеката за коли пред къщата и ме заслепи. Замръзнах на място и заприличах на уловен от нощни ловци заек. Изплаших се. Нямах представа чии са силните фарове, които приближават. Все пак за части от секундата съобразих да пъхна жълтото листче в ръкава на кожуха си.
С мощен рев на мотора непознатата кола навлизаше в алеята и не ми даваше никаква възможност за бягство. Само след миг светлините угаснаха и моторът замлъкна. Всичко потъна в мрак и аз отново не виждах нищо. Чу се звук от отваряне на врата последван от затръшване и в ушите ми проехтя гласът на Оливие със сочния квебекски акцент:
— Същински Джемини Крикети24 сте вие двамата. Не ви ли омръзна да играете в снега?
— Какво е това чудовище? — провикнах се в мрака. — Изкара ми акъла!
— Аз ли? — отвърна Оливие. — Горивото в моята таратайка беше замръзнало, когато напуснах офиса. Явно температурата е паднала повече, отколкото очаквах. Лари от програмистите ми отстъпи пикапа си до утре. Закарах го до тях в града и ето ме тук.
Щеше ми се да го попитам как така не съм чула наближаването на мощната машина по самотния и тих път дотук, но изпитвах такова голямо облекчение, че е той, а не бандата шпиони убийци, които очаквах, че щом доближи достатъчно близо, го прегърнах и двамата се прибрахме вътре.
— Имам обаче само една пържола — обясних на площадката, където стълбите към неговия и моя апартамент се разделяха. — Реших, че ще хапнеш нещо набързо в офиса.
— Не се тревожи — махна той с ръка. — Още съм сит от обилната закуска тази сутрин и не ми се мисли за ядене. Ако ти и твоят аргонавт нямате нищо против да вечеряте без мен, предпочитам да си легна. Предполагам един здрав сън ще направи необходимото чудо.
До нас достигна дрънченето на моя телефон. Оливие само повдигна изненадано вежда. Рядко ме търсеха толкова много.
— Надявам се на този телефон да не му стане навик — отбелязах. — Започвам да се замислям дали да не си взема телефонен секретар.