Разделихме се и изтичах по стълбите надолу. На шестото позвъняване вече бях до апарата.
— Ариел Бен? — извиси въпросително глас жената отсреща с подчертан акцент на човек от източните райони на страната. — Обажда се Хелена Вурхер-Льоблан от „Уошингтън Поуст“. — Божичко! Това със сигурност бе псевдоним. Никога не съм харесвала жените журналистки. Струват ми се прекалено нападателни. — Много се надявам, че няма да ми се разсърдите, че ви безпокоя в този момент на скръб, но се опитахме няколко пъти да се свържем с вас и на работното ви място, а от семейството ви ми дадоха този телефон. Увериха ме, че едва ли ще имате нещо против да ми отделите няколко минути. Удобно ли е да говорим сега?
— Толкова удобно, колкото и всеки друг път — въздъхнах тежко.
Усещах, че главата ме боли, вероятно в резултат на честите спирания на сърцето този следобед. Пържолата ми се стопляше, къщата — изстиваше, а в ръкава ми се гушеше жълто парче хартия, което пареше почти колкото нобелий25, но с период на полуразпад далеч по-дълъг от този на моя живот, който щеше да приключи много по-рано от този на листчето, ако не се размърдам малко в правилната посока. Сега пък интервю за „Ушингтън Поуст“. Какво толкова?
— Какво бихте искали да знаете, госпожице… Льоблан? — опитах се да съм любезна, докато измъквах от ръкава си листчето, което Язон ми бе донесъл. Хвърлих един бегъл поглед и видях на него ясно изписан пощенския код на Сан Франциско. В едно от квадратчетата бе написано: „Пакет, твърде голям за пощенската кутия.“
Приседнах на кожения си диван и свалих палтото, а листчето пъхнах в задния джоб на панталоните си. Залових се да стъквам огъня в камината, където обикновено приготвях вечерята си. Язон скочи на полицата и се опита да ме близне по лицето, но аз го пернах леко по муцуната. Имах време да се попитам дори кой ли лежеше в металния ковчег, който погребахме. Дали пък не бяха сложили вътре просто някакъв камък или парче метал?
— Покойният ви братовчед трябва да е бил много смел човек — долових част от тирадата на журналистката, която очевидно се опитваше да ме подтикне към откровения.
— Точно сега не се чувствам готова да обсъждам братовчед си — прекъснах я и хвърлих една-две цепеници върху изстиналата пепел. — Защо е този интерес към мен и семейството ми? Не си спомням някой да ми го е обяснил досега.
— Госпожице Бен… Ариел… Нали може да се обръщам към вас на малко име? Сигурно си давате сметка, че няколко поколения наред в семейството ви са се раждали личности с много таланти… — и алчност, щеше ми се да добавя, но тя намери по-дипломатична формулировка — …и значително влияние в социалната, икономическата и културната сфера. Въпреки това никой досега не е направил един по-обстоен преглед на това семейство, което…
— Значи ли това, че „Уошингтън Поуст“ се готви за проучване на семейството ми? — прекъснах я. Ама че майтап. — Искате да кажете нещо като поредиците в неделните притурки ли?
Веселият й смях звънна в ухото ми. После, досетила се, че съм в „момент на скръб“, тя бързо добави:
— Не, разбира се. Ще говоря направо, може ли?
Естествено, и то колкото се може по-скоро. И двете знаехме какво я интересува, затова отговорих простичко:
— Да.
— Искаме да знаем нещо повече за ръкописите, естествено. Вестникът желае да получи ексклузивно право за публикуването им. Разбира се, готови сме да платим сериозна сума за това. Но нямаме намерение да участваме във война на наддаването.
Как го каза само! Война на наддаването!
— За кои ръкописи говорите? — невинно попитах. Нека да се потруди малко.
Докоснах джоба с жълтия пощенски формуляр и затворих очи. Драснах клечка кибрит и си помислих колко прост щеше да стане животът ми, ако изпусна формуляра в пламъците. Въпросът на госпожица Хелена ме върна бързо към реалността.
— За писмата и дневниците на Зоуи Бен. Мислех, че близките ви са говорили с вас.
— Зоуи Бен ли? — не вярвах на ушите си. И в най-мрачните си мисли не бях стигала дотам. — Тя какво общо има с това?
— Не допускам, че не сте наясно с това, какво наследявате, госпожице Бен. — Нападателната й интонация бързо премина в изумление.
— Защо не ми обясните? — предложих.
Постарах се да съсредоточа вниманието си към това, което тя се готвеше да сподели с мен. Много беше изписано за скандалната личност на моята леля Зоуи — полусестра на баща ми, известна като черната овца на семейството. Автор на повечето материали в пресата бе самата тя. Но за първи път чувах, че е писала и писма и дневници. Какво ли можеше да е сътворила още Зоуи като допълнение към и без това достатъчно възмутителните си постъпки, добили популярност в целия свят.
25
102-ият химичен елемент в Периодичната таблица от реда на актиния, изолиран през 1958 г. от Глен Сиборг и Алберт Гиорсо. — Б.пр.