Следващата ми стъпка, от критично значение с оглед на събитията през следващите няколко дни, бе да реша дали да оставя ръкописите в пощенския клон още известно време на спокойствие в тяхната анонимност, или да прибера пакета и да се помъча да измисля какво да правя с него, докато го предам обратно на Сам. Той определено заслужаваше да си получи този „горещ картоф“. Все едно какво бе съдържанието му, засега нямах никакво желание да разбера. Според мен най-добре бе да си стоя в неведение. Каква глупачка трябва да съм била и да си мисля, че бих могла да се скрия в Айдахо и да си остана зарита под земята като картофите, с които този щат се гордееше.
Преди да си легна, свалих лекото като перце плетено одеяло „ловец на сънища“ от мястото над леглото ми и го прибрах в едно от чекмеджетата. Бях решила, че ако заспивайки, мисля за проблемите си, подсъзнанието ми ще ме изведе от лабиринта на кошмарите, в който се бе превърнал животът ми.
Събудих се призори, изплашена и изпотена.
Сънувах, че тичам по някакъв стръмен склон, толкова стръмен, че се наложи да лазя на четири крака сред гъсти, ниски храсталаци. Усещах, че ме гони огромно кръвожадно животно, чийто горещ дъх и потракващи зъби чувствах на гърба си. Между клоните виждах, че много близо пред мен е открита морава, в дъното на която се виждаше зид на стена. Дали щях да съм достатъчно бърза, за да се покатеря върху нея и така да се спася. Направих поредно усилие, пренебрегвайки болката в дробовете. Претичах през тревата и скочих на зида.
В този миг се събудих и седнах в леглото с изпънат гръб. Язон, който не само се бе пъхнал в леглото, но и бе успял да се просне под мен и под топлата възглавница, се бе опънал настрани и лежеше със здраво стиснати очи. Краката му обаче се мърдаха, все едно тича, за да избяга от нещо страшно. Разсмях се от все сърце.
— Събуди се, Язон — изрекох на глас и го раздрусах, докато той отвори очи. Колко объркан трябва да си, за да започнеш да сънуваш съня на котката си?
Поне събуждайки се, знаех, че решението е взето. Ще прибера пакета от пощата. Наистина нямах друг избор. Никога нямаше да си простя, ако отлагайки с един ден, проклетото нещо се загубеше. Друг въпрос бе къде щях да го скрия. Офисът ми не бе достатъчно сигурно място — по цял ден някой влизаше и излизаше. А и докато не видех всъщност колко голям е този пакет, не знаех какво скривалище точно търсех — чекмедже или куфарче, — след като не беше успял да влезе в пощенската кутия.
Когато излязох навън, с облекчение забелязах, че поне огромният пикап, взет от Оливие назаем, не е запречил повече пътя, така че можех да изкарам колата си на заден ход, без да рискувам да пропадна в канавката. Вероятно се бяха разбрали с програмиста Лари да отиде да го вземе много рано тази сутрин.
Паркирах пред пощата десет минути след началото на работния ден. Наблизо не се виждаше никаква друга кола. Кимнах за поздрав на служителя, който посипваше пътеката пред входа с каменна сол. Кръвта в сърцето и главата ми пулсираха с такава мощ, сякаш ехтяха в латиноамерикански ритми тимпани в ушите ми. Защо се тревожех толкова много? Тук никой не можеше да има и най-малка представа какво е съдържанието на пакета, който се канех да взема.
Приближих отвора на гишето и подадох на Джордж — пощенския служител — жълтото листче. Той отиде в склада отзад и се върна с обемист пакет, доста по-голям от обикновен топ хартия, увит в кафява опаковка и пристегнат с връв.
— Съжалявам, че трябваше да дойдете чак дотук, за да си го вземете, госпожице Бен — рече Джордж и раздалечените му зъби се белнаха, докато подаваше пакета. — С радост щях да го предам и на онзи човек, който изпратихте преди малко — почеса се той по главата, — но той каза, че сте си загубила съобщението. Обясних му, че или трябва да дойдете лично, или да изпратите подписана от вас бележка. Виждам обаче, че сте открили съобщението.
Стоях онемяла, сякаш бях попаднала в стъклен буркан. Стисках безмълвно пакета, а Джордж ме гледаше така, сякаш се готвеше да изтича да ми донесе чаша вода или да повее с нещо пред лицето ми, за да дойда на себе си.
— Да, разбирам — успях да промълвя немощно. — И без това минавах насам. — Зареях поглед в помещението, търсейки подходящ начин да задам въпроса, чийто отговор много ме вълнуваше. Тръгнах към изхода и едва пред вратата се сетих. — Между другото, бях помолила няколко души да минат да вземат пратката, ако имат път насам. Кой всъщност дойде, за да кажа на останалите да не си правят труда?