Очаквах човекът да каже „не го познавам“ или „отскоро е в града“, но онова, което чух, накара кръвта да замръзне във вените ми.
— Ами… Господин Максфийлд, вашият хазяин. На един и същ адрес сте, нали? Затуй ми беше неудобно да му откажа. Но правилата са си правила.
Оливие, значи! Стомахът ми се сви на топка. В съзнанието ми изникнаха високите фарове на снощното чудовище и празната алея тази сутрин. Изкривих лице в нещо като усмивка към Джордж и напуснах помещението. Като на сън стигнах колата си и седнах отпред с пакета върху коленете.
— И за всичко си виновен ти! — промълвих с негодувание.
Знаех колко е глупаво, но трябваше да си го изкарам на нещо, преди да отворя жабката и да измъкна ловджийския нож с кокалена дръжка, който държах там за всеки случай. Срязах с едно движение връвта и разкъсах пакета. Исках да знам поне естеството на отровата, преди да я погълна. Когато видях първата страница, се разсмях.
Видях знаци на език, който не познавах. Дори не приличаха на букви, макар да бях виждала някъде такива. Прелистих останалото като колода карти — близо хиляда страници, изпълнени с един и същи почерк и с едно и също черно мастило знаци от пръчици, кръгчета и тук-там точки, които приличаха на танцуващи фигури, нещо като символите, които индианците рисуват върху вигвамите си. На какво ми приличаха?
Не мина много и се сетих. Бях виждала такива знаци в едно гробище в Ирландия, където Джързи ме бе завела да посетим прадедите й. Това бяха руни: езикът на древните тевтонци, живели някога в Северна Европа. Проклетият ръкопис бе написан на език, мъртъв вече хиляди години.
В момента, в който ме осени прозрението, с крайчеца на окото си забелязах, че някаква тъмна фигура се движи през паркинга към моята кола. Вдигнах очи и забелязах Оливие, който прекосяваше посипаната със ситни камъчета и сол пътека. Пуснах пакета на седалката до мен, където листовете се поразсипаха и няколко се плъзнаха дори долу на пода. Трескаво пъхах ключа за запалване на мотора в отверстието, но ръката ми така трепереше от вълнение, че няколко пъти пропуснах дупката. С лакът блъснах копчето за заключване на всички врати.
Оливие сграбчи дръжката на вратата и очевидно се опитваше да ми каже нещо, защото устните му се движеха енергично. Не му обърнах никакво внимание и бързо включих на скорост. Колата отскочи напред и повлече Оливие, най-сетне той се отказа и пусна дръжката. Преди да изляза на улицата, хвърлих последен поглед към него и видях, че той не откъсваше очи от листовете на седалката до мен.
Сега, когато вече бях на улицата, знаех, че Оливие преследва ръкописите и дори знае, че са в мен и че съм в истерия. Шансовете да скрия всичките тези листове някъде в града бяха нищожни. Имах една-единствена възможност — да напусна града и да търся друго място. Но къде?
Моят хазяин знаеше също, че имам среща с чичо ми в Сън Вели в края на седмицата, затова мястото беше неподходящо — твърде много щеше да бие на очи. Спешно трябваше да реша в каква посока да поема, защото той можеше да отиде да вземе колата си и да ме последва. Най-неподходящо бе да ме спипат с ръкописите в колата.
Нямах много време, а нищо не ми хрумваше. С максимална скорост се носех по пътя към Суон Вели, прохода Тетън и Джаксън Хоул.
Змията
ЗМИЯТА:
Една змия не умира.
Ще видиш някой ден как събличам тази красива кожа, нова змия с нова и по-прекрасна кожа. Това е раждане.
ЕВА:
Виждала съм. И е прекрасно.
ЗМИЯТА:
Щом мога това да правя, какво не мога? Да ти призная много съм ловка.
Чух как си говорехте с Адам и ти питаше: Защо?
Все това „Защо“?
Виждаш нещата и питаш „Защо?“, а аз сънувам неща, дето никой не е виждал и питам „Защо не?“
При тези тежки зимни условия пътят през Айдахо до границата с Уайоминг щеше да ми отнеме поне два часа, но пък и това беше първата възможност, откакто се върнах от Сан Франциско, да обмисля случващото се. Толкова много събития се събраха от вчера сутринта.
Имах работа, от която отсъствах цяла седмица, началникът ми едва ли беше много щастлив, след като дадох да се разбере, че не горя от желание да замина за Русия. А след това, което правех в момента — да отсъствам, без да съм предупредила, — можеше да остана и без работа. Нека не забравяме и обещанието да съм в „Без име“ днес следобед. Пропусна ли да съм там, не знаех как щях да се свържа отново със Сам. Малко преди да стигна края на долината, дойде и последният удар — сетих се, че не мога да оставя котката си под един покрив с един злодей — злодей, на когото дължах и наем за последния месец.