В дъното на долината пътят се спускаше стръмно надолу като тирбушон, следвайки извивките на река, която извираше сякаш от нищото. Знаех наизуст всеки завой и ги вземах като слаломист, добре запознат с трасето си. Ниско долу в два поредни водопада се разбиваха водите на Снейк Ривър.
Поречието на Снейк е едно от най-красивите в Северна Америка. За разлика от широките спокойни реки на Средния Запад, извивките на Снейк26 напълно отговаряха на името й. По всичко напомняше на тъмно, тайнствено влечуго, което се чувства у дома си единствено в безлюдни труднодостъпни планински клисури. Извива се в продължение на хиляди мили от Йелоустоун през Айдахо, Орегон и щата Вашингтон и най-накрая се влива в пълноводната Колумбия, а оттам в океана. Прозрачната като кристал повърхност криеше и вероломството на всяка змия, която се стрелва бързо и в повечето случаи ударът й е смъртоносен. Теченията са толкова силни, а скритите въртопи така дълбоки, че телата на повечето хора, попаднали във водите й, никога не бяха открити. Цели автомобили потънаха и никога не се появиха. Вероятно това обяснява и слуховете за огромно речно чудовище, което поглъща каквото му попадне или го завлича в някакви тайни места на речното дъно.
Както винаги по това време на годината, долината под мен бе потънала в гъста мъгла, която се образуваше в резултат на изпаренията. Малко преди последното спускане, когато към изминатия път и към този пред теб все още има видимост, местните жители поглеждаха в двете посоки, за да се уверят, че няма наблизо превозни средства, с които човек би могъл да се сблъска в гъстата мъгла. Точно тогава съзрях как в завоя зад мен се скрива сива правителствена кола със стандартните за тези служби бели номера, добре познати ми от паркинга на ядрения ни център, които всеки от десетте хиляди служители можеше да наеме за някое служебно пътуване или посещение. Какво ли правеше такава кола на този път и на това място? Правилата за използването на превозните средства бяха строги и забраняваха такива коли да се използват за разходка или развлечение.
Не беше изключено да е взета по работа, помислих си аз. Сам спомена, че ме следят непрестанно. Ако и Оливие е забъркан в тази каша, мога да си представя още колко други са в нея. Не можех, естествено, да различа лицето на човека зад волана, когато автомобилът се показа зад завоя, но не се съмнявах нито за миг, че е тук, за да ме преследва. Освен мен по пътя нямаше жива душа.
Познавах местността като петте си пръста и бях убедена, че ако искам да се измъкна, единственият ми шанс е именно в гъстата мъгла отпред. Ето защо без никакво колебание след последния завой натиснах педала на газта. Гъстата бяла мъгла ме погълна и докато вземах един след друг завоите, чувах единствено звука на тишината.
Стори ми се, че съм се движила вече часове в белия пух, когато погледнах часовника на таблото и отбелязах, че от момента, в който се гмурнах в млякото на мъглата, са минали само двайсет минути. Това означаваше, че съм наближила прохода и всеки миг ще изляза на светло. Там пътят се разклоняваше. При първия знак за обратен завой, който едва различих в полумрака, се отклоних от пътя, изгасих мотора и свалих малко прозореца, за да чувам по-добре.
Не мина и минута и правителствената кола профуча край мен. Различих едва-едва тъмносивия силует и всичко потъна отново в тишина. Изчаках да минат поне пет минути и едва тогава потеглих отново.
Пътят през прохода бе чист, така че имах възможност да помисля и да се опитам да си обясня защо всички толкова се интересуваха от този ръкопис, съвсем случайно попаднал в ръцете ми, и защо е трябвало да бъде написан с руническо писмо. Очевидно не беше кореспонденция на баба ми Пандора или на греховната ми леля Зоуи. Едва ли бяха и бележки за преживяното от тези две легенди в семейството с други известни личности, с които се бяха срещали през дългия си живот. Макар езикът на келтите да е на поне хиляда години, страниците, които лежаха на седалката до мен, не бяха започнали да пожълтяват. Мастилото ми се стори доста прясно. Знаех, че Сам познава езика на руните, и никак нямаше да се изненадам, ако тук бе записал елементи от оригинала или дори бе отбелязал къде биха могли да се намерят оригиналите, ако нещо се случи с него.
Не проумявах защо му се е наложило да се отърве от истинските страници. Ако е трябвало да инсценира своята смърт, а едва ли имаше човек на планетата, който да не знае, че аз наследявам имуществото му, ако журналистите знаят достатъчно, за да предизвикат пресконференция и дори собственият ми хазяин е по следите ми, това означава, че много скоро нещо ще изскочи — някой, който иска истинския ръкопис, все едно по каква причина. А аз бях стръвта.