Вече ми бе ясно какво да правя: да скрия документа на толкова скришно място, че никой друг освен мен, включително и Сам, да не може да го открие. При това знаех и мястото.
Добре, че си бях взела ските.
При Джаксън Хоул спрях на паркинг, обърнат към Гранд Тетънс или както френските трапери ги бяха нарекли „Големите гърди“, защото, обърнати нагоре, върховете удивително приличаха на женски гърди. Натъпках листовете в една от платнените си чанти, които обикновено стояха захвърлени на задната седалка, взех и сребристия скиорски костюм, термочорапите и ръкавиците и влезнах в тоалетната на заслона, за да се направя на Снежната царица. Купих си кафе, развалих няколко банкноти за монети и се запътих към телефона, за да проведа задължителен разговор с прекия си началник и да му обясня защо отсъствам още от първия си цял работен ден. Щеше ми се да смекча малко атмосферата, след като предишния ден не се държах много любезно, а ето че тази сутрин отново не съм налице.
— Бен, къде се губиш? — възкликна той веднага, щом секретарката му ме свърза.
— Снощи се сетих, че е необходимо да събера данни от реактора тук, на запад, откъдето всъщност звъня. — Сочна лъжа.
Петдесет и два ядрени реактора, концентрирани в пустинята край Арки, се намираха на три часа път точно в обратната посока на моето местонахождение. Последвалата забележка на Шушулката напълно обезсмисли моята лъжа.
— Извадих душата на Максфийлд от рано тази сутрин да те намери. Волф Хаузер най-неочаквано се появи днес. Страшно се зарадва, че си приела да се присъединиш към проекта и поиска да се срещнете веднага, тъй като отново заминава. Позвъни у вас, но ти беше излязла рано-рано. Затова накарах Максфийлд да отиде до пощата да те намери.
— Пощата ли? — подхвърлих с надеждата, че гласът ми е прозвучал небрежно, въпреки че за кой ли път в последно време кръвта туптеше в главата ми. Откъде знаеше къде да го прати? Опитах се да извадя всичките си познания по психология, за да разбера какво става: да не би и Шушулката да е забъркан? Разбирах, че губя доверие в почти всички около мен, и бях на крачка от параноята. Той обаче продължи:
— Вчера след работа ме откри журналистка от „Уошингтън Поуст“ — обясни. — Издирвала те от известно време заради ценни документи, които се очаква да са у теб и за които чула на някаква пресконференция. От вестника държали спешно да се свържат с теб, за да ги видят и вероятно публикуват. Обещах й, че днес ще си тук, за да говори с теб. После най-неочаквано се появи Хаузер и предположих, че може да си отишла до пощата да си прибереш кореспонденцията — особено когато очакваш важни документи. Та затова изпратих Максфийлд да те търси там, но когато се върна, той ми разказа нещо абсурдно за държането ти.
Знаех какво има предвид — как внезапно потеглих, почти отнасяйки части от тялото на Оливие, а останалите за малко да лежат размазани на земята. Бях изпаднала в доста глупаво положение, да не кажа нещо по-лошо. Макар обстоятелствата да изглеждаха ясни, имаше няколко съмнителни момента. Например кой от двамата — Шушулката или Оливие — се стремеше към пакета? Естествено, нямаше как да го попитам, без да стане ясно, че ръкописът е вече в мен.
— И цялата тази суетня заради внезапната поява на Хаузер — с извинителни нотки в гласа се обадих. — За съжаление, не можем да върнем нещата, защото аз наистина бързах и нямаше как да разбера защо Оливие се е насочил към колата ми. Моля ви, кажете му, че съжалявам, че едва не го прегазих. Двамата с доктор Хаузер се разминахме като два кораба в нощта. Много съжалявам, но съм сигурна, че ще се срещнем много скоро. Снощи се замислих за проекта, за който стана дума вчера. Не мога да не се съглася, че ще е много полезен с оглед на кариерата ми.
Репликата ми не беше продиктувана единствено от желанието да погаля егото на Шушулката. Нищо чудно мозъкът ми така да се разкашка от стреса и истерията, че започнах да подозирам всеки около мен, така че защо да не се оттегля в Съветския съюз, в реалност толкова различна от моята, и да започна да гледам по-обективно на нещата? Време беше за моя „шус“, за да „прочистя“ микропроцесите си.
Уверих Шушулката, че ще се върна преди края на работния ден, и затворих. Изпитах известно облекчение от това, че Оливие най-вероятно ще отпадне от кръга на заподозрените като член на групата на шпионите, на биячите и, естествено, като на евентуален убиец на невинни котки. Въпреки това нямаше да се откажа да скрия своя пакет така, че никой да не може да го открие… дори самата аз.