Трябваше да чакам близо час, за да се кача на лифта. Когато най-сетне вагонетката пристигна, имаше толкова много кандидати, че се натъпкахме като сардини. Едва тогава натоварената до краен предел кабина се плъзна по въжетата над дълбоките клисури. Притисната от нетърпеливи местни жители и любопитни японски туристи, бях залепила лице в стъклото, така че се наслаждавах на гледката от близо шестстотинметровата височина. Естествено, мина ми през ума с каква скорост ще полетим надолу, ако оранжевата вагонетка се окажеше претоварена. Може би трябваше да се кача на седалковия лифт, но не бях сигурна, че ще успея да намеря въпросното скривалище от последната спирка на неговата въжена линия. Наричах моята цел Сцила и Харибда.
Това бяха любимите ми две скали — гигантски каменни кули, между които не може да не преминеш, защото между тях минава утъпканата пътека, започваща веднага след слизането от кабинката. С товара от близо пет килограма на гърба предпочитах да минавам по познат и утъпкан път.
Пътеката между близо десетметровите каменни кули е тясна и стръмна и почти винаги заледена от множеството ски, които минаваха по нея. Беше като тесен тунел, в който светлина влизаше единствено през малкия процеп над главата. Вътре нямаше място дори да мръднеш ските си, нито да се подпреш, ако залитнеш.
Веднъж в разгара на лятото бях на екскурзия до Сцила и Харибда и се опитах да мина между тях. Беше толкова стръмно, че без въжета бе невъзможно да минеш. Далеч по-лесно е да се спуснеш, когато е навалял сняг, трябва само да имаш здрави нерви. Приклякаш, за да пазиш равновесие, и започваш да се молиш ската ти да не се удари в камък или заледена издатина, докато излизаш вън от теснината.
Напуснах вагонетката заедно с останалите „сардини“. Изчаках на за̀вет до стената на заслона моите спътници да се изнижат надолу по склона не само защото исках пътят ми да е чист, но и за да съм сигурна, че никой няма да види накъде се отправям.
Знаех, че следващата вагонетка пристига едва след половин час, и се оттласнах с щеките. Преминах успешно теснината между двете скални кули и вече на открито усетих да ме подхваща силен порив на вятъра и за миг се олюлях. Бързо овладях положението и продължих.
Пред мен в далечината се издигаха величествените склонове на Гранд Тетън, но очите ми потърсиха възвишението, от което знаех, че трябва да се спусна, за да открия моята пещера. В този момент до слуха ми достигна свистенето на нечии ски. Видя ми се странно, защото бях сигурна, че съм изчакала всички пътници да минат пред мен и би трябвало да съм сама на склона.
— Зигзагите ви са малко разкривени — сериозно констатира някой зад мен с немски акцент.
Много германци посещават склоновете, казах си аз. Сторило ми се е.
Но се оказа, че греша. Непознатият ме догони и аз спрях, усещайки, че коленете ми леко омекват. Човекът свали очилата си, отри стъклата в ръкава на черното си яке и ми се усмихна с удивителния си тюркоазен поглед.
— Добро утро, хер Хаузер — изломотих. — Какво ви води насам по средата на седмицата? — Бързо се съвзех, защото съвпадението едва ли беше случайно. Следователно ме грозеше опасност. Без много да му мисля продължих спускането.
— Мога да ви задам същия въпрос, мадмоазел Бен — долетя зад мен репликата на моя „случаен“ спътник. — Занимавам се с изключително важен проект, а излиза, че вие ме забавяте.
Погледнах го през рамо за част от секундата, колкото да се уверя, за кой ли път, че това е същият зашеметяващ мъж с красивата уста и високите скули…
Погледите ни се откъснаха един от друг в мига, в който щяхме да се ударим в появила се на пътя бобуна. Заобиколихме я и когато отново застанахме един до друг, видях, че доктор Хаузер се усмихва. Носехме се надолу по склона в съвършен синхрон. Внезапно с изненадваща пъргавина и сръчност той вдигна върховете на ските си и прескочи дънера на скрито под снега дърво. Продължи, все едно нищо не се бе случило, с лекотата на изливаща се свободно вода по неравния терен.
Не му е било трудно да ме познае. Шушулката ме беше предупредил, че австриецът е чел внимателно досието ми, което значи, че познаваше не само данните от медицинските ми прегледи, но и снимката ми. Естествено, това не обясняваше присъствието му тук, в планината, на близо двеста километра от града. Сякаш отгатнал мислите ми, с рязък завой и облак сняг изпод ските, той спря пред мен на мястото, където пътеката се разклоняваше.