— За да ви догоня на този планински склон, прекосих границите на два щата. Струва ми се, че е предостатъчно за една сутрин. Какво ще кажете да слезем долу в хижата и да ви почерпя с един хубав горещ обяд. Така ще можем да поговорим и да се запознаем. Освен ако не носите обяда си в раницата на гърба?
— Не, с удоволствие ще ви придружа — малко припряно се съгласих. — Моля да ме извините, ако съм ви се сторила по-рязка, но не предполагах, че ме търсите така настоятелно.
— Приемам всички извинения — кимна леко с глава. — Онзи номер със скриването в мъглата заслужава специално отбелязване. Когато изчезнахте така внезапно, проверих пътищата в три посоки, докато се сетя какво всъщност е станало. Обяснете ми как млада жена като вас се е научила толкова умело да „избягва“ от опашката си, както вие американците бихте казали.
— Предполагам това е една от причините да работя в сферата на сигурността — отговорих. — Винаги съм се интересувала от скрити неща, от идеята да издирвам и намирам.
— Аз също — отвърна професор доктор Волфганг Хаузер с многозначителна усмивка.
Към края на обяда в кацналия като птиче гнездо ресторант на хижата, доктор Хаузер ме наричаше Ариел, а аз него — Волфганг. Беше ме научил как да правя от ските си столче със забодените в снега ски и щеки и якето си. Попекохме се на терасата, топихме черен хляб в супата от стриди, пихме топло плодово вино с карамфил и канела.
Докато се спускахме по склона към ресторанта, Волфганг ми даваше съвети за карането. Беше изумителен скиор, по-добър дори от Оливие. От дете карам ски и съм била по много планини в света, така че от пръв поглед можех да различа големия майстор. Малко са онези, които съчетават в себе си силата и спокойната елегантност, които правят да изглежда така, сякаш не полагат никакво усилие.
Бавно и неохотно започнахме да прибираме нещата си и да се готвим за тръгване, когато новият ми колега се обърна към мен с лукав блясък в очите.
— Какво да си поискам като отплата за уроците по ски, които ти дадох тази сутрин?
— Не би трябвало да искаш каквото и да било — отбелязах, докато завързвах ръкавите на якето около кръста върху гащеризона си. — Всеки знае, че в Австрия е напълно естествено даването на приятелски съвети на хората, редом с които се спускаш. Човек не получава възнаграждение за нещо, което прави естествено и спонтанно.
Той само се засмя, според мен, леко сконфузен.
— Сега искам да поставя един сериозен въпрос — подхвана след малко Волфганг. — Когато вчера ти влезе във фоайето, увита и загърната — истински вързоп, аз те познах. Реших да те заговоря, но неясно защо ми се стори неподходящо да го правя пред всички присъстващи.
Той измъкна раницата, която се готвех да метна на гръб, пусна я на земята и сложи длани върху раменете ми. Имах усещането, че раменете ми пламват. Това беше първият човек, от чийто поглед, да не говорим за докосване, чувствах, че омеквам. Това, което последва, ме остави направо бездиханна.
— Ариел, знаеш, че ще работим рамо до рамо по важна задача. Давам си сметка, че при създалите се обстоятелства, онова, което се готвя да кажа, е твърде неразумно, но искам да знаеш, че за мен ще бъде много, много трудно да поддържам чисто служебни отношения — такива, които ще ни позволят да свършим добре работата си. Уверявам те, че не бях планирал подобно развитие на събитията. Не ми се е случвало такова нещо… — Той не довърши изречението, сякаш очакваше от мен аз да го сторя. Бях затаила дъх в очакване „на тупването на втората обувка“, когато той допълни:
— Не знам как точно да го кажа, Ариел, но съм силно привлечен от теб. По-силно, отколкото съм очаквал, че е възможно.
От мен ли? По дяволите! Бях нагазила в дълбоки води и това беше ясно. Като нищо можех да се удавя в тези тюркоазени очи, които ме наблюдаваха така напрегнато. Пред мен стоеше наистина опасен човек… достатъчно неприятности имах през последните няколко дни. Само да не беше толкова привлекателен.
Той не беше привлекателен, той беше харизматичен, направо магически. Усещах го не само аз, но и всеки, който се доближеше до него. Само това ми липсваше, и то в този момент. Не и сега. Защо, за бога, Шушулката бе решил да ми даде тази отрова? Трябваше да направя нещо, което да ме върне в реалността, такава, каквато е.