Затворих очи и поех дълбоко въздух. Събирайки всичките си сили, отстъпих назад, така че ръцете му да се отделят от раменете ми и физическата връзка да се скъса.
— Та какъв беше въпросът? — попитах.
— Въпрос ли? — смути се той за миг.
— Само преди минута каза, че искаш да поставиш сериозен въпрос.
Волфганг Хаузер сви раздразнено рамене и доби леко обиден вид. Сякаш на самия него не му бе много ясно какво очаква от мен, нито каква ще е следващата сцена от плана.
— Не ми вярваш — въздъхна той. — И си напълно права… Защо да ми вярваш? Следвам те през мъглата като някакъв идиот, после по планинските склонове, после те завличам на обяд. Дрънкам ти за това, какво изпитвам към теб, нещо, което не би трябвало да споделям. Искам да се извиня за всичко това и да ти кажа, че…
Изобщо не бях подготвена за това, което чух в следващата минута.
— Познавам се лично с чичо ти Лафкадио Бен от Виена — изтърси. — Изпратиха ме в Айдахо, за да те пазя. Още преди да се върнеш от погребението, се явих в Центъра, за да подсигуря участието ти в моя проект — причината бе не само професионалната ти подготовка и умения, но и това, че наследяваш нещо, което не бива да попадне в неправилните хора. Сега разбираш ли?
Пресвета Дево и всички светии! Какви ги говореше този?
— Ариел — продължи той, — уверявам те, че преди да приема задачата, нямах ни най-малка представа, че ще заваря тук… — Замълча, изгледа ме продължително и въздъхна: — По дяволите, съвсем оплетох нещата. — Извърна се, за да вземе ските си. — Да слизаме в града — додаде той.
Този обрат на нещата промени изцяло оформилите се наскоро планове в главата ми. Опитах се да измисля някакво извинение от сорта на това, че заради скръбта или там нещо друго искам да остана сама. Сега обаче, след като двамата с Волфганг така се сближихме над плодовото вино, когато той разкри познанството си с член на семейството, считан за една от черните овце, и даде да се разбере за изгарящата го страст към мен, като прибавим към това и няколкото погледа, които хвърли към раницата ми, реших, че нещата са твърде очевидни и по-скоро приличат на номер. И тъй като нито веднъж не ме попита какво правя на връх планината в този ден и час, разбрах, че единственият ми шанс засега е да се опитвам да печеля време, да се спусна със ските си надолу и да мисля къде бих могла да прибера ръкописа.
Докато се приготвим за тръгване, Волфганг бе успял да се мобилизира достатъчно и да възвърне предишното си очарователно поведение и контрол, за да предложи този път аз да съм тази, която ще следва. Добрите скиори доста рано научават важен урок — няма нищо по-ценно от възможността да караш след някой майстор и да подражаваш на неговите движения — местенето на тежестта, забиването на щеките. Много по-полезно е от подвикванията на някой ски-учител: „Свий коленете! Не влачи щеките.“ С най-голяма радост следвах своя спътник до момента, в който той реши да напусне утъпканите пътеки и да се пусне по пресния, недокоснат до този момент, сняг.
Умело като опитен слаломист, Хаузер сви встрани и полетя към горичка трепетликови дървета, избягвайки сблъсък с тях. Чак след минута осъзнах накъде всъщност се е насочил — към огромна пряспа пухкав сняг оттатък горичката — такива преспи привличаха тук стотици скиори всяка година. Винаги, когато посещавам планината със ски, заобикалям панически такива места.
Карането по недокоснат сняг изисква съвършено различен подход от този по утъпкани места. Прехвърляш тежестта върху ханша си, все едно седиш на люлеещ се стол, за да могат върховете на ските да са вирнати нагоре и да не се забият в дълбоките преспи. Потънат ли надолу, спираш и започваш да потъваш неудържимо, от където няма измъкване.
Така и не успях да усвоя този специален ритъм, ето защо избягвах подобни опити. Този ден към затрудненията ми щеше да се прибави и тежката раница на гърба, така че се придържах към утъпканите пътища.
Точно в този момент се случи. Бях се изравнила с ръба на гората, когато усетих, че нещо не е наред. Преди да чуя каквото и да било, усетих, че нещо става зад гърба ми. След това долових шушнене и сякаш земята въздъхна дълго и дълбоко. Пръстите ми, стиснали щеките, разбраха истината, преди съзнанието ми да я възприеме. Щом осъзнах какво се случва, си дадох сметка, че нямам идея какво да правя.
Земята под мен, по-скоро снегът под краката ми, започна да се движи. Планината събличаше покривката си — с един замах захвърляше дълбокото метър и петдесет одеяло от сняг, натрупан от началото на зимата.