С всяка измината секунда шумът от тихо ромолене се превръщаше в грохот. Летях с всички сили напред, чудейки се дали да се шмугна между дърветата в гората, рискувайки по този начин да бъда затисната от паднало дърво, или да продължа напред по пътя на снежната грамада от тежък като цимент сняг. Край мен вече летяха пречупени клони.
Устата ми пресъхна, ръцете ми се схващаха и само се молех да не припадна, всъщност това би било решение, смъртта поне щеше да е безболезнена.
С крайчеца на окото си забелязах черна фигура, която току-що напускаше гората. Волфганг Хаузер? Всеки мускул и всяка става по мен крещяха от болка и напрежение, но нямаше никакво място за колебание — продължавах напред.
— Ариел! — опитваше се надвика грохота Хаузер. — Скачай! Трябва да скочиш!
Огледах се трескаво какво има предвид и най-сетне разбрах. Трудно ми беше да различа в общата белота на мястото, но знаех за какво става дума. Много пъти, заобикаляйки гората от трепетлики, защото избирах утъпканите пътища, спирах пред една козирка, която стърчеше напред и напомняше писта за ски скокове. Вирвайки нагоре върховете на ските си, успявах с летеж да кацна на покритата със сняг скала и оттам да продължа към долината.
Само че при скоростта, с която се движех сега, не можех просто да скоча. Ако се забавех, снегът зад мен щеше да ме помете. Значи трябваше да се опитам да прелетя над козирката, рискувайки да не успея да се приземя както трябва в дъното на зейналите под мен близо трийсет метра. С рязко завъртане на китките освободих каишките на щеките, които захвърлих, за да не се преплетат в краката ми, свалих якето от кръста си, за да съм максимално подвижна при скока, но нямах нито време, нито възможност да махна и раницата, така че нямаше как, тя идваше с мен — щях да приличам на летящия Квазимодо от Нотр Дам.
Приклекнах възможно най-ниско, за да набера още инерция и да съм по-стабилна. Щом се отлепих от ръба, изправих опънатото си тяло, вирнах брадичка и залепих ръце покрай бедрата.
Ските ми бяха във въздуха, носех се надолу към дъното на клисурата и падах. Правех всичко възможно да не се паникьосам, да се концентрирам и да държа върховете на ските нагоре, готови за приземяване. Около мен летяха парчета набит сняг, камъни и клони, а долу под мен все по-ясно се виждаше колко тясна е ивицата сняг, която трябваше да уцеля, и колко масивни са скалите наоколо. Образът на чудовището от реката със зиналата паст изникна в съзнанието ми.
След време, сторило ми се цяла вечност, усетих как ските ми се удрят в снега и в същия миг ръката ми перна скален ръб, който мигновено разпра сребристия ми ръкав. Прорезът тръгваше от рамото и стигаше почти до лакътя. От удара загубих равновесие и политнах настрани. Болката още не беше стигнала до съзнанието ми, но усещах как топлата кръв пълни ръкава. Летях напред и тъй като нямах щеки, с които да намаля скоростта, след малко се преобърнах няколко пъти върху по-високи и по-ниски скални издатини и раницата на практика ме предпази от евентуално счупване на гръбнака. В замяна на това раменете и глезените ми нямаха този късмет и всяка секунда нещо се забиваше в тях. Докато пазех главата си с ръце, си представях как синините цъфват по цялото ми тяло. Едната ска се беше откачила и ме плесна здравата по челото. Кръв обля лицето и очите ми. В крайна сметка висок мегалит спря устремното ми търкаляне.
Бях разкървавена и натъртена, но нямах нито миг, за да дойда на себе си. Грохотът над главата ми ясно даваше да се разбере, че час по-скоро трябва да стана и да продължа. Наоколо летяха камъни, които дори затъмниха слънцето. Прелитаха цели дървета, изтръгнати с корените. Скокът от козирката ми бе дал малка преднина, но трябваше да продължа напред, ако исках наистина да се спася.
Затегнах ските си, които висяха от обувките на резервните приспособления, и се плъзнах напред по леда, стремейки се да заобикалям скалите и храстите.
— Господи, Ариел — задъхано произнесе до мен Волфганг Хаузер, който ме настигаше, — на какво приличаш само.
— Жива съм и нищо по мен не е счупено — извиках в отговор. — А ти как си?
— Добре — изкрещя той. — Добре, че скочи. Зад теб се спускаха две лавини и ти беше точно там, където щяха да се срещнат. Ако не беше скочила, нищо не можеше да те спаси.
— Гадна работа! — погледнах го изпод вежди.
— Напълно съм съгласен.
В дъното на тясното дефиле се виждаше друга висока скала, по чийто заледен склон поехме към билото. Някъде на средата на склона Волфганг се обърна и погледна към онзи край на дефилето, от който идвахме. Сложи ръка на рамото ми и безмълвно ми посочи с глава назад. Вече бях леко замаяна от загубата на кръв, но когато проследих погледа му, почувствах как стомахът ми се надига и бързо приклекнах, обгръщайки колене с ръце.