Долината долу бе изчезнала. Морето от камъни, през което току-що бяхме минали, бе изчезнало, запълнено с мръсен сняг, от който стърчаха клони, дървета, коренища. Единствено познах козирката, която вече стърчеше на не повече от половин метър над повърхностния слой сняг.
Силни тръпки разтърсиха тялото ми. Почувствах ръката на Волфганг върху косите си. Последен облак сняг тупна от ръба на скалата долу, а над козирката се бе оголила дълга, широка лента от планинския склон. Всичко това за не повече от десет минути. Разплаках се. Волфганг ме вдигна и безмълвно ме прегърна. Гали косата ми, докато риданията спрат. После избърса кръвта и сълзите от лицето ми и накрая ме целуна по челото, сякаш утешаваше малко дете.
— Най-добре да вървим да те почистим и закърпим. Такова ценно създание като теб… — усмихна се той нежно. Но следващите слова на нежния и внимателен доктор Хаузер ме ужасиха. — Повече от ценно — допълни. — Ти си направо изумителна, скъпа моя. Да надбягаш лавина, без да загубиш ръкописа в раницата на гърба си! — Съзрял ужасения ми поглед, добави: — Нямаше нужда да поглеждам в нея. Последвах те в планината, за да се убедя, че няма да го скриеш или да го загубиш тук някъде. Ако наистина там вътре е ръкописът с руните, както си мисля, защото той ми принадлежи. Лично аз ти го изпратих по пощата.
Матрицата
Матрица (от латински — утроба) — …нещо, което обгръща или дава живот. Източник, произход или причина. От гръцки = meter, mother.
В трагедията митът за трагичното е прероден от матрицата на музиката. Той вдъхновява най-екстравагантни надежди и обещава забрава от най-острата болка.
Всичко, що разтваря утроба, е Мое.
Човешко е да се греши, но този път аз наистина надминах себе си. И mea culpa, mea culpa27, бе заключението, до което стигнах. Сам не бе казал нищо за руните, нито за това, че е ръкопис. Спомена единствено, че пакетът е с обем на около два топа хартия. В рамките само на един ден успях почти да прегазя хазяина си, да прекося напред-назад два щата и едва не загинах, затрупана от лавина, докато флиртувах с привлекателен учен от Австрия. Всичко това заради погрешния пакет. Мислено обещах на боговете да спра да отбивам топките, стига съдбата да спре да ми ги изпраща под гаден ъгъл. Това обаче не можеше да реши новия ми огромен проблем: истинският пакет от Сам липсваше. А сега благодарение на прибързаните ми действия може и Сам да бе изчезнал.
И докато кървяща и насинена, се спусках от планината, Волфганг се опита да ме информира за ръкописа с руни, който твърдеше, че е изпратил. Задачата не беше лесна, тъй като се придвижвахме на ски, при това бързахме да стигнем час по-скоро клиниката в низината, където да ме зашият. Все пак успях да разбера, че при идването си в Айдахо, за да се срещне с мен по повод на проекта, Волфганг възнамерявал при първа възможност да ми връчи пакета, но се оказало, че все още не съм се върнала от погребението на Сам. Тъй като аз все не съм се явявала, а служебните му задължения били извън града, той го изпратил по пощата, за да го получа веднага, щом се върна. Тази сутрин, когато Шушулката изпратил Оливие да ме търси, Волфганг го последвал до пощата. Видял с очите си паническото ми заминаване и решил да тръгне по петите ми.
Вече в долината, попитах Волфганг какво представляват тези руни в раницата ми и какво трябва да правя с тях. Отговорът му гласеше, че били копие на документ, който човек от семейството ми в Европа го помолил да ми донесе, и доколкото разбрал, документът по някакъв начин бил свързан с ръкописите, които току-що съм наследила от братовчед си Сам. Обеща ми веднага, щом получа необходимата медицинска помощ и можем да поговорим спокойно, да ми обясни и останалите подробности.
Прекарахме един час в клиниката на спасителната служба, заобиколени от характерните миризми на медикаменти и от забързаните санитари и сестри, които внасяха и изнасяха носилки, отговаряха на повиквания от пострадали в резултат на лавината. Докато се усетя, ме запратиха на една метална кушетка, биха ми упойка, превързаха главата ми и направиха четиринайсет шева в ръката ми.