Ясно бе, че с Волфганг ще си бъбрим по-късно, когато сме далеч от суетнята на операционната. Това не ми попречи да си мисля междувременно. Знаех, че нашият ядрен проект не би могъл да бъде претекст за скъпоструващото пътуване на Волфганг Хаузер до Айдахо. Той е сред изтъкнатите фигури в МААЕ, иначе нямаше как да получи разрешение да припари до нашия изследователски център, още по-малко да надникне в секретното досие на човек, ползващ се с привилегията да има достъп до материали по сигурността на САЩ. Така че без съмнение не беше самозванец.
Оставаше без отговор въпрос от ключово значение — как стана така, че професор доктор Волфганг К. Хаузер бе пристигнал в Айдахо, докато аз бях още на погребението на Сам в Сан Франциско? Как е можел да знае… и то предварително…, че поради смъртта на Сам онези другите документи ще попаднат в моите ръце?
След упойката, която лекарят ми би, и тъй като ръката ми бе прикрепена за врата със специална препаска, двамата с Волфганг стигнахме до решението, че е най-добре той да ме откара у дома с моята кола, а да изпрати после някой от института в Джаксън Хоул, за да прибере държавната кола.
През по-голяма част от пътуването обратно бях замаяна. Щом действието на хапчето, което лекарят ми даде да глътна, отмина, болката ме връхлетя с цялата си сила. Едва тогава, доста късно бих казала, се сетих, че имам непоносимост към кодеин. Сякаш някой здравата ме бе халосал по главата. Тресеше ме, така че не успях да задам важния си въпрос.
Пристигнахме в града много, след като нощта бе настъпила. Не си спомням да съм давала указания как да стигне до дома ми, но по едно време си дадох сметка, че седя в колата, която е спряла пред къщи, и Волфганг ме пита какво предпочитам — да вземе колата ми, за да отиде с нея до хотела си, или да влезе вътре и да се обади за такси. В главата ми цареше пълен хаос и не знам какво съм отговорила.
Представете си изненадата ми, когато призори на следващата сутрин отворих очи и като се огледах, видях, че лежа в леглото си, раницата ми и дрехите от вчерашния ден заедно с черен скиорски костюм, който сепнато осъзнах, че не е моят, са метнати на стол в стаята. Под завивките бях единствено с ластичния си клин, който не оставя много тайни за анатомията ми.
Седнах разтревожена в леглото и видях, че на земята до мен изпод спалния ми чувал се подаваха чорлавата глава, загорелите от слънцето ръце и мускулестите рамене на професор доктор Волфганг К. Хаузер. Той се размърда в съня си и легна по гръб; на слабата светлина на утрото, проникваща през високо разположения прозорец, успях да различа дори чертите на лицето му: гъстите мигли, които почти хвърляха сянка върху високите скули, тънкия дълъг нос, трапчинката на брадичката, чувствената уста — всичко това удивително напомняше на римска скулптура. Той действително беше най-красивият мъж, когото познавах. Но какво правеше тук полугол в спалния чувал на пода?
Гостът ми се размърда, отвори очи, огледа се и като видя, че съм будна, се извърна настрани, опря лакът в пода и подпря глава на длан. Усмихна се с удивителните си тюркоазени очи, напомнящи за опасни дълбоки водовъртежи. Също като реката.
— Както вече си разбрала, останах да пренощувам тук. Надявам се, не ме мислиш за прекалено дързък. Снощи, докато ти помагах да излезеш от колата, ти загуби съзнание там на пътеката и успях да те хвана, преди да се строполиш в снега. Донесох те тук и свалих, доколкото можах, окървавените и разкъсани дрехи, след което те сложих да си легнеш. Останах, за да видя добре ли си и дали няма да имаш нужда от помощ. Как се чувстваш?
— И аз не знам — отговорих неопределено. Все още имах усещането, че главата ми е пълна с памук, а раната на ръката ми туптеше болезнено. — Много съм ти благодарна, че си останал. Вчера спаси живота ми. Ако не беше ти, сега най-вероятно щях да съм зарита под снега и камъните на дъното на каньона. Продължавам да се чувствам доста несигурна.
— Не си слагала нищо в уста от вчера на обяд — констатира той и седна в спалния чувал, чийто цип смъкна. — За съжаление трябва да тръгвам. Заради вчера изоставам от плана си. Да ти приготвя ли закуска? Знам вече кое къде стои в кухнята ти. Твоят котарак ме упъти снощи. Май очакваше да му приготвя вечеря и аз се подчиних.
— Не е за вярване — разсмях се. — Първо спасяваш живота ми, след което нахранваш и котката ми. Между другото, къде ли се е дянал Язон?
— Вероятно е решил да прояви деликатност — ухили се хитро Волфганг.
Сетне се обърна с гръб, измъкна се от спалния чувал и само по боксерки се отправи да вземе скиорския си гащеризон от стола, който бързо нахлузи. Не пропуснах да забележа колко съвършено бе тялото на доктор Хаузер. В съзнанието ми нахлуха всевъзможни еротични видения, в резултат на което за мой ужас лицето ми пламна. Опитах се да прикрия реакцията си зад една възглавница.