Твърде късно, за съжаление. Чух как босите му крака пошляпват тихо по бетонната настилка. Пружините на леглото ми простенаха и ръката на професора дръпна възглавницата от лицето ми. Изумителните му очи се втренчиха в мен. Почувствах как пръстите на едната му ръка докосват рамото ми, след това го обгърнаха и миг по-късно устните му докоснаха моите.
Не че не бях се целувала досега, но този път бе съвършено различно: нямаше и следа от многозначителни въздишки, захапване на устни, слюнка, театрални жестове или опипване, които познавах от не твърде богатия си опит. В замяна на това се отприщи мощен прилив на енергия, който потече от него към мен, горях от желание, все едно бяхме правили любов и изпитвахме нужда да повторим.
Питах се дали професор доктор Волфганг Хаузер би могъл да бъде събран и скрит в бутилка.
— Толкова си красива, Ариел — промълви, докосвайки косата ми с върховете на пръстите си, а теменужените му очи обхождаха лицето ми. — Дори сега, покрита със синини и шевове — истинска развалина — искам да направя с това върховно тяло неща, които не съм правил с никого досега.
— Ами… Не съм убедена, че… Просто не знам… — заплетох език. Без съмнение бях загубила здравия си разум поради високата доза хормони, изляла се в кръвта ми. Правех безуспешни опити да сглобя някакво изречение, но Волфганг побърза да сложи пръст пред устните ми.
— Нека да довърша. Вчера всичко се обърка, заради това, че прибързах. Не исках да става така. Толкова много те харесвам — толкова си силна и смела… Нали знаеш какво означава името ти? В древността така се е казвал град Йерусалим — светият град на три религии. А в още по-древни времена Ариел е означавало „Лъвица на Бога“.
— Лъвица ли? — Бях успяла да възвърна способността си да говоря след целувката. — Ще трябва да свикна с тази репутация и да ориентирам поведението си така, че да отговарям на нея.
— Същото е и с „Волф“28 — отбеляза той със загадъчна усмивка.
— Разбрах те, и двете животни са ловци — отвърнах на усмивката му. — Но лъвицата действа сама, докато вълкът — в глутница.
Той пусна кичура от косата ми, който въртеше до този момент между пръстите си. И ме изгледа напълно сериозно.
— Не те преследвам, скъпа моя. И макар все още да не ми вярваш, те уверявам, че съм тук, за да те браня и да ти помагам, нищо повече. Чувствата ми към теб са само мой проблем, не твой, и те не бива да пречат на целите или мисията, с която съм изпратен тук.
— Не за първи път чувам, че някакви хора са те изпратили, но така и не ми каза кои са те. Не разбирам защо никой не иска да ме осведоми поне малко — с видимо нетърпение се размърдах. — Вчера твърдеше, че си приятел на чичо ми Лафкадио, но той не спомена твоето име. Вероятно знаеш, че в края на тази седмица ще се срещна с него в Сън Вели. Много скоро ще разбера истината.
— Казах, че е мой познат, а не приятел — уточни Волфганг Хаузер и извърна глава, без мускулите по лицето му да трепнат. След малко се изправи и спокойно попита: — Свърши ли?
— Не съвсем — отговорих и тъй като вече бях подхванала темата, продължих: — Как става така, че всички освен мен знаят, че аз ще получа проклетото наследство… Преди дори Сам да загине?
— Ще отговоря на всичките ти въпроси, стига да искаш да ме изслушаш — тихо отбеляза Волфганг, — но те предупреждавам, че подобна информация може да се окаже много, много опасна.
— Познанието никога не е опасно. — Усещах как в мен започва да се надига гняв. — Невежеството е опасно. Особено когато не си наясно за нещата, които така или иначе са свързани с живота ти. Писна ми всички да премълчават факти с аргумента, че било за мое добро! Не мога да търпя да бъда държана на тъмно!
Още докато го изричах, осъзнах колко много истина има в думите ми. Точно това бе на дъното на много от проблемите ми. Не се боях от загадъчния пакет, пък макар и да криеше заплаха за живота на някакви хора, а по-скоро от неизвестността. Наложената поради естеството на работата ми секретност, всъщност властваше и в семейството ми — нищо не може да бъде направено открито, на всяка крачка срещаш заговор и съзаклятничество.