Този знак „&“, който беше на 12-и ред свързваше думите Вели и ден. Право нагоре открих по обяд, след което се загубих. Помислих малко и тръгнах в кръг от десет, започнах да търся в кръг от него. Десет a.m. стая трийсет и седем. Едва ли Сам би си направил целия този труд, за да ми предаде толкова просто съобщение. Вдясно от „&“ на 12-и ред започваше привечер и цялото съобщение се образува бързо — то направо танцуваше из страницата: неделя привечер във фоайето на трапезарията в осем p.m. носи жълт шал — сякаш някой трябваше да ме познае. Странно!
Освен това макар близо до Сън Вели да имаше три града, две планински вериги и още много километри открита тундра, която ставаше за каране на ски, бях сигурна, че Сам ще иска да се срещнем на Болди, чиито склонове бяха чудесни за ски спускания и които и двамата познавахме толкова добре. Като се има предвид колко шевове имах по ръката и общото ми разклатено физическо състояние, не изпитвах голямо желание да се качвам на ски отново. Но май нямах кой знае колко голям избор.
Убедена бях, че все още не съм стигнала до истинското съобщение. Смятах, че трябва да е някъде след думата „по обяд“. Въпросът бе къде да търся оттам? Открих думата „срещнахме“, свързваща два дълги пасажа, съставляващи по-голяма картина, тя не се връзваше по смисъл с никой от тях. Започнах да търся отново. Открих на, до него във и към. Буквите вече играеха пред очите ми, въпреки че държах пръста си върху следата и следвах лабиринта пред мен. Над на открих първата смислена дума Тусен33, която завиваше надясно и след това се спускаше надолу. Религиозните ми познания бяха твърде оскъдни и се свеждаха до единственото ми посещение на църква, където Джързи бе поканена да пее. Нямах никаква представа кога е този ден — близо или до Архангелова задушница или Деня на карнавала. Нито един от тези празници не бяха достатъчно близо във времето до неделята, която предстоеше. Всеки склон или писта в Сън Вели носеше някакво име, но такива като „Халоуин“ или „Марди Гра“ нямаше. Наистина пистите по Болди се казваха „Холидей“, „Ийстър“, „Крисмас“, „Мейдей“, но никой от тях не ми вършеше работа.
Присвих очи и отново се загледах в решетката. Наведена, изучавах листа пред мен вече повече от час и кръвта в ръката, която заздравяваше, отново започна да тупти, да не говорим колко силно ме сърбеше. Успявах да свържа Тусен с думи, които бях открила преди като отиди и през, но или ги губех, или не можех да направя връзка. По дяволите, Сам! Стигни до Тусен, мини през… през какво да мина?
Откривах десетки перпендикулярни и диагонални буквосъчетания, които тръгваха от двете думи. Затворих за миг пламналите си от напрежение очи и се опитах да си представя триизмерния релеф на планината. Ако например слезеш от седалковия лифт на Лукаут, откъдето имаш добра видимост към споменатите писти, с изключение на „Мейдей“, и се спуснеш надолу със ските зад лифтостанцията, ще поемеш по пътека, от която от птичи поглед ще прилича много на линията, в която са подредени буквите на това съобщение. И ако прокарам линия по думите отзад напред до „Сън Вели“, ще се получи ъгълът, под който въжената линия стои спрямо планинския склон.
Усещах, че съм близо до решението, ето защо продължавах да мисля за връзката с планината. Слезеш ли от лифта, много скоро стигаш до не много висока козирка, от която следва просторно поле с бобуни. Отворих очи и потърсих дума, която може да означава бобуна, и много скоро я открих, а веднага след нея и поле в зигзагообразна форма, същата като движението, което скиорите извършват, за да се движат по такова поле. Сърцето ми учести ударите си.
Все пак не бях завършила дешифрирането. Веднага след поле намерих надолу, но знаех, че след полето с бобуни има още пет склона за спускане, но техните имена за нищо на света не можех да си спомня, както и нямаше да се сетя за първите четири, ако не се бе появило Тусен. В спомените ми бяха останали само характеристики на релефа, номера на лифтовете, местата, до които могат да те отведат, и нивата на трудност, изписани на табели до всяко от спусканията: зелено, синьо или черно; кръг, квадрат или ромб. Нищо от това не ми помагаше.
Непрестанно си повтарях, че Сам добре ме познава. Веднага след надолу потърсих буква „ч“ и много бързо намерих черен ромб. Буквосъчетанието се спускаше под полето с бобуни и извиваше рязко нагоре. Изминех ли това спускане и изкачване, се озовавах на върха на следващото спускане. Там ме очакваха и следващите думи: после измини следващата пътека през гората. Край на думата при рамката на мрежата означава „край на съобщението“ и реших, че няма какво да търся повече. Предполагам, че това бе и мястото, където Сам щеше да ме чака по обяд в неделя.