„Тичай, мой мили, и бъди като сърна или като млад елен в благоуханни планини!“
Знаех вече, че не бива да губя време, а час по-скоро трябва да поема към планините.
Въртележката
Горко на Ариил, на град Ариил… Аз ще притисна Ариил и ще има плач и тъгуване…
Защото гневът на Господ е върху всички народи и яростта Му върху цялото им войнство. Той ги предаде на заклятие, отдаде ги на клане.
Трудно е да се каже какво е по-приятно да наблюдаваш — битка или въртележка, но няма никакво съмнение кое от двете привлича по-многолюдна тълпа.
Слънчевите лъчи докосваха вулканичните конуси на Крейтърс ъф Мун Нешънъл Монюмент и караха скалите да приличат на черни диаманти. Лавата бе замръзнала в невероятни извивки по пътя си надолу, които пустото шосе към Сън Вели пресичаше на множество места.
Пътувахме с моята кола, защото тази на Оливие бе все още обледена. Оливие шофираше, а до него Язон, с опрени в таблото лапи, внимателно следеше какво става наоколо. Ръката ми бе вече в достатъчно добро състояние за шофиране, ето защо хазяинът ми доста се изненада, когато му предложих той да кара през целия път от близо двеста километра. Исках да мога спокойно да седя на задната седалка и да чета Библията. Той вероятно реши, че сполетелите ме напоследък беди са ме накарали да потърся утеха във великата книга, но не точно това търсех аз в „Песен на песните“, която седеше отворена на коленете ми… не ми приличаше на история, от която можех да черпя успокоение.
Виждаше ми се странно, че Сам е избрал точно Библията, за да ми изпрати съобщението си. Никой от нас нямаше голям опит с религията, а точно тази глава, която всъщност никога не бях чела, беше изпълнена с толкова порнография, колкото можеш да срещнеш във всяка книга, подвързана с първото попаднало ти парче опаковъчна хартия. Пламенният задъхан разказ за романтичната връзка между цар Соломон и Суламита, красива девойка, която работела в лозята, много ми напомняше на текстовете от Кама Сутра. До седма глава той вече беше пил вино от пъпа й. Голям сладострастник, уверявам ви.
Трудно е да си представя как такъв текст се чете от амвона в църквата, особено ако е след библейски текстове като този от Еклисиаст с „пръст при пръстта“ и огньовете и серните изпарения на Ада от Книга на пророк Исаия, които прочетох набързо с надеждата да доловя знак за онова, което Сам се опитваше да ми съобщи. Уви, нищо такова не се случи.
Когато стигнахме в Сън Вели, Оливие разтовари багажа и ските ни и се регистрирахме в планинския хотел. След това отнесох Язон в стаята си и позвъних по телефона на Лаф, за да му съобщя, че сме пристигнали. По-рано през седмицата бях оставила съобщение за него, че може би ще ме придружават двама приятели. Чичо ми отговори, че ще ни чака и ще ни заведе на късна закуска. Тъй като Волфганг ми бе изпратил съобщение, че ще се забави в Невада, ясно бе, че щяхме да бъдем чичо ми Лафкадио, Оливие и аз… или поне така си мислех. След като стоварихме останалия багаж в стаите си, двамата с Оливие се отправихме към трапезарията на хотела, за да се срещнем с Лаф.
Масивната каменна камина, покритите с плътна дървена ламперия стени, високите тавани и кристалните полилеи, колосаните покривки, на които вече бяха наредени масивни сребърни прибори, както и димящите кани с кафе, просторните прозорци, от които се откриваше красива гледка към заснежените ливади навън — всичко това говореше за тихата елегантност от времето между двете световни войни, когато курортът Сън Вели бил построен до железопътната линия, за да дава подслон на богатите и прочутите край непознатите до този момент екзотични красоти на Айдахо Рокис.
Метр д’отелът ни придружи до голяма кръгла маса, резервирана за нашата група край един от големите прозорци. Голяма купа с кървавочервени рози в центъра украсяваше масата. Единствено на нея бяха поставени цветя. Неколцината посетители ни изгледаха дискретно, докато сервитьор бързо напълни чашите ни с вода, а друг донесе току-що опечени хлебчета. Метр д’отелът лично отвори бутилката „Дом Периньон“, която стоеше в кофичката с лед до масата, и напълни кристалните чаши за шампанско.
— Никога досега не са се отнасяли с мен така на това място — отбеляза Оливие, щом останахме сами. — Обикновено се държат хладно и поднасят студена храна.