— Имаш предвид виното и розите ли? — попитах. — Причината за тях е чичо ми. Много го бива в разхищението и показността. Целта е да се разтопят ледовете.
Точно тогава, в очевидно избран в сценария на чичо ми момент, през летящата врата влезе Лаф. Придружаваха го метр д’отелът, личният му помощник и непозната жена, както и няколко келнери. На няколко крачки от масата той спря, един по един освободи пръстите си от кожените ръкавици и едва тогава пристъпи напред, зад него се гънеше дългата до земята пелерина, негова запазена марка, което, естествено, привлече вниманието на всички посетители. Чичо Лаф никога не се боеше, че ще се загуби в тълпата, нито беше възможно: ползваше се със световна известност, още повече че образът му се мъдреше до почти всички обложки със записи на произведения на Франц Лист.
Докато прекосяваше с широки крачки просторното помещение, Лаф размахваше елегантен бастун с позлатена дръжка, сякаш се пазеше от избуяли бурени. Изправих се, за да го поздравя. Той разпери ръце да ме прегърне и плъзналата се от раменете му пелерина мигом бе подхваната от протегнатия пръст на Волга Драгонов — безупречният, роден в Трансилвания, личен помощник на Лаф, който я размаха с широк жест, след което я преметна през ръка — хореографията на това движение бе изпълнена с такава артистичност и точност, че без съмнение бе репетирана.
Без да обръща внимание на ставащото зад гърба му, Лаф ме прегърна.
— Гаврошче! Каква прекрасна гледка си ти за изстрадалите ми очи! — усмихна се сърдечно и ме отдалечи леко от себе си, за да ме разгледа по-добре.
Келнерите като един се спуснаха към столовете ни и ги държаха отдалечени, докато решим най-сетне да седнем. Това автоматично доведе до стоенето ни прави до масата известно време, защото Лаф не можеше да търпи някой да му диктува какво да прави, най-малко от съсловието на обслужващия персонал. Той отметна бялата си, дълга до раменете, коса и продължи да ме оглежда.
— Станала си по-красива дори от майка си, когато беше млада — отбеляза.
— Благодаря ти, чичо. И ти изглеждаш чудесно. Искам да ти представя моя приятел Оливие Максфийлд.
Преди Оливие да успее да си отвори устата, младата жена, която придружаваше Лаф, пристъпи напред и той прегъна лакът, така че тя промуши дългата си елегантна ръка и я отпусна върху ръкава му. Правеше впечатление, че ръката бе лишена от каквото и да било украшение или лак например. Лицето й изгря в усмивка.
— Много ми е приятно — рече Лаф. — Гаврошче, да ти представя моята спътница Бамби.
Бамби? Всички в помещението вече се бяха уверили, че тя е впечатляващо сексапилна.
Не можех да не призная постижението на Лаф. Жената нямаше нищо общо с обичайните екзотични красавици, които се въртяха около Лаф, след като смъртта бе отнесла Пандора, голямата любов на живота му. Тази тук бе наистина безупречна, една от най-красивите жени, които бях виждала. Лицето й съчетаваше изящни черти с чувственост, меланхолични очи, пълни устни, високи скули и всичко това обрамчено с дълга руса коса. Облечена беше с кремав велурен гащеризон, достатъчно отворен на деколтето, за да даде възможност на съдържанието добре да се види. Съдържанието също си го биваше. Освен чувствената й красота и още нещо привличаше като магнит вниманието върху нея — излъчването. От нея струеше необяснима трептяща светлина. Косите й искряха като водопад при всяко движение на главата, кожата й грееше като на сочен зрял плод. Раздалечените очи просветваха от дълбоките си гнезда със струи от златни искри. Това наистина бе типът жена, за която потъваха кораби, заради която бяха разрушени и прочутите кули на Илиум34.
Може да разсъждавам от позицията на „гроздето е кисело“, но нещо не беше наред в тая жена.
— Много ми е приятно, фройлайн Бен — рече тя. — Вашият онкел, ми е говорил толкова много за вас. Мечтата на живота ми стана да се запозная с вас.
Гледай ти, мечтата на живота й. Според мен не е кой знае каква цел. И въпреки акцента на човек, овладял „хохдойч“, в държането й прозираше плиткоумието на едно не толкова надарено дете. Протегна към мен увисналите си като мокро пране пръсти и очите, които до преди миг ми се бяха сторили неизказано дълбоки, сега ми се видяха неизказано празни. Погледнах Оливие, който само сви печално рамене.
— Надявам се да се сближите като сестри — подхвърли Лаф и потупа ръката на Бамби.
Най-сетне пристъпи напред към масата, следван от келнерите, които стояха все така с леко приведен гръб зад столовете — сигнал за всички останали да го последваме. Прислужникът от Трансилвания Волга Драгонов, който умееше да предугажда всяко желание на Лаф с такава точност, сякаш мозъците им бяха свързани с невидима нишка, си намери място недалеч от вратата в другия край на помещението и се настани там със сгънатата пелерина в скута. Не знаех случай, при който Волга да е сядал на една маса с чичо ми или с когото и да било от семейството, дори в случая, когато прекарали два дни в Тирол, без никаква храна освен някакви жалки остатъци. Когато срещнах погледа му, посочих с пръст челото си и Волга ми кимна безмълвно, без дори да се усмихне. Известно бе, че никой не го е виждал да го прави.