Хиляди бури, за да избягат от управлението на англичаните, се включили в този своеобразен поход през река Оранж и провинция Натал по посока на Северен Трансвал, предявявайки претенции към териториите на племената бечуана, като през цялото време водели кръвопролитни битки с племената зулу. Тези Voortrekkers39 живеели в нещо подобно на военизирани лагери на ръба на анархията, но продължавали да вярват, че са богоизбрани.
Вярата в собственото расово превъзходство на бурите била раздухвана до неимоверни размери от сепаратистката Реформаторска църква, един от най-пламенните привърженици на която бил младият Паулус Крюгер, който по-късно, като президент на Трансвал, бил и сред подстрекателите на Бурската война. Лидерите на тази Калвинистка църква били твърдо решени да осигурят хегемония на бурите: завинаги избрани, завинаги чисти, завинаги бели.
За да запазят чистотата на расата, Църквата организирала отвличане на момичета без семейства и никаква друга перспектива от сиропиталищата в родината Холандия. Кораби, натоварени с девойки едва влезли в своята зрялост, се отправили към нос Добра надежда, за да доставят невести на непознатите бури в дивите земи на континента. В такъв един кораб през 1884 година пътувало младо момиче на име Ермионе, моята майка.
Майка ми току-що била навършила шестнайсет, когато разбрала, че ще бъде изпратена на африканския континент заедно с други момичета, за да бъдат омъжени за мъже, чиито имена дори не знаели. Произходът й бил напълно неизвестен и най-вероятно е била незаконно дете. Израснала в сиропиталище в Амстердам, тя често се молела на Всевишния да й изпрати някакво неочаквано събитие или приключение, което да внесе разнообразие в строгото, лишено от каквито и да било вълнения, всекидневие. Естествено, нямала предвид да бъде запратена на другия край на света и разменена като животно. Обучението й при калвинистите било такова, че не можело да я подготви за брака. Онова, което дочувала да си шепнат останалите момичета, само увеличавало страха и ужаса й.
При пристигането си на пристанището в Натал — не на себе си от дългото и бурно плаване, изгладнели и обезумели от тревога, че се разделят със света, който макар и бегло познавали — девойките били приветствани от тълпа пияни бури, техните евентуални съпрузи, които нямали никакво желание да чакат представителите на Църквата да им подберат подходяща невеста. Били тук, за да грабнат първото женско тяло, което им попадне.
Все още на палубата, Ермионе и останалите се гушели една в друга като уплашени животни и наблюдавали с ужас множеството освирепели лица, които се тълпели пред мостика. Свещениците на борда се развикали към моряците да вдигнат обратно тесния мостик за връзка с брега, но гласовете им потънали сред рева на тълпата. Ермионе затворила очи и започнала да се моли.
Врявата била неистова. Подивели, пияните бури се втурнали на борда. Грабвали пищящите момичета, мятали ги на рамо, все едно са чували с брашно. Впилото се в Ермионе по-малко момиче мълчаливо изчезнало във водовъртежа от тела. Притисната към парапета, Ермионе обмисляла дали да не избере дълбоката вода пред вонящите грубияни наоколо.
Точно в този момент някой притиснал ръцете до тялото й и тя се озовала във въздуха. Ритала и хапела невидимия си нападател, но той бързо пробивал тълпата, затягайки все по-силно хватката си, докато се движел към калните улици на пристанището, и не спирал да говори мръсотии в ухото й. Ермионе била напълно замаяна, когато нещо се ударило в нападателя й, той я изпуснал и тя се озовала на земята. Освободена от желязната му хватка, пролазила на четири крака, успяла да се изправи и побягнала — неясно накъде, когато усетила, че някой я хваща за ръката. Дланта му била хладна и уверена и нямала нищо общо с грубите лапи, която я стискали допреди малко.
Очите на човека били също толкова сини, колкото и нейните, със същите ситни бръчици в ъглите, появили се, когато се навел и се усмихнал. Усмивката му била на собственик. Той отстранил кичура коса, паднал върху лицето й — жест на интимност, който предполага да са сами и да се познават от години.
— Ела с мен — рекъл човекът.
Нищо повече. Тя тръгнала след него, без да зададе какъвто и да е въпрос. Прекрачила с лекота тялото на предишния си нападател. Непознатият я качил на коня, завързан наблизо, и сам се метнал на гърба му зад нея.
— Казвам се Крисчън Алегзандър, лорд Стърлинг — прошепнал той в ухото й. — Очаквах те, скъпа моя. От много, много време.