— Няма политическа криза — обясни Никодим, — поне засега. — Но нещо може би далеч по-лошо се случи. Мисля, че би могло да се нарече криза на вярата. Той самият е кризата. Променил се е до неузнаваемост. Собствената му майка не може да го разбере вече. Да не говорим за най-близките му ученици — онези дванайсет, които той нарича „магическия кръг.“
— Променил се е, казваш. Но как? — попита Иосиф.
Докато Никодим търсеше подходящите думи, Иосиф се загледа към града в краката им, където бризът полюшваше едва-едва клоните на акациите, сякаш бяха пръсти, а те му отвръщаха с нежна въздишка. Иосиф се молеше, молеше се за някаква вяра, за да има сили за онова, което очевидно го очакваше. В мига, в който усети, че все пак има макар и зрънце надежда, слънцето подскочи над Хълма на маслините с взрив от светлина, която се отрази във фасадите на вилите и дворците, издигащи се високо над тях по склоновете на Сион, и проникна дори в лабиринта от тесни, криви улички в ниската част на града. Отвъд тях в далечината се простираха величествените останки на Храма на Соломон, а под него — Залата от дялан камък, където тази сутрин трябваше да се проведе събранието на синедриона. Идеята за храма се бе явила в съня на Давид — баща на Соломон и първи истински цар на Израилевото царство. Построен отново или възстановен след множество катастрофи, украсен и с богатствата на много велики царе, той бе душата на еврейския народ. От просторните дворове се издигаха бели мраморни колони, които, огрени от утринното слънце, приличаха на гора от призрачни дървета. Позлатените покриви — подарък от Ирод Велики — искряха ослепително сутрин и бе трудно да гледаш в тази посока както сега, но по пладне това бе невъзможно, толкова силна беше светлината.
Душата на Иосиф се изпълни с тези лъчи и в същия миг той чу гласа на Никодим да шепне до ухото му:
— Скъпи ми Иосифе, не знам как точно да го определя, но всички ние подозираме, че Учителя… че може би е загубил ума си.
В Залата от дялан камък винаги бе студено и влажно. От стените непрестанно се процеждаше вода и напояваше разноцветните мъхове. Изсечена в самата скала на Храмовия хълм, залата бе с овален свод под самия Двор на свещениците и на олтара, бивш харман от времето на цар Давид. До входа се стигаше по стълба от трийсет и три стъпала, изкопани в скалата. Винаги когато влизаше в тази зала, Иосиф имаше усещането, че извършва ритуал. През летните жеги бе истинско облекчение да влезеш вътре сред прохладата и влагата, които те посрещаха. Ала днес помещението само добави нещо повече към усещането за обреченост, внушено му от думите на Никодим.
Макар обикновено да наричаха синедриона „седемдесетте“, всъщност членовете му бяха седемдесет и един, ако се броеше и първосвещеникът, за да бъде спазен броят, постановен още от времето на Моисей.
Едрият първосвещеник Иосиф Каиафа, обгърнат в пурпурния си молитвен шал и с жълта роба, слизаше първи по стълбите. Над главите на придружаващите го се виждаше ананас от чисто злато, символизиращ живота, плодородието и обновлението на хората. Както всички първосвещеници преди него, по силата на религиозния си сан, Каиафа бе официален председател на синедриона, който имаше отговорностите и на съдия, защото законът и Тора са едно.
От най-древни времена свещениците произхождат от коляното на садукеите — синове на Садок8, първия първосвещеник на цар Соломон. След римската окупация едно от първите неща, които тяхната марионетка Ирод Велики направил, било да избие наследниците на благородниците и да ги замени в синедриона със свои хора. Тази чистка подобрила значително положението на фарисеите — по-либералната и популистка партия, съставена от учени и писатели. Това беше и партията, към която се числяха Иосиф и Никодим.
Фарисеите имаха мнозинство, ето защо техният водач Гамалиил, внук на легендарния равин Хилел, беше фактически лидер на синедриона и истински трън в очите на Иосиф Каиафа. При всеки повод фарисеите посочваха, че Каиафа няма право да заема този пост нито по рождение — като принадлежащ към аристокрацията на садукеите, — нито по образование — каквито са фарисеите, и той е на него единствено по силата на брака си с дъщеря на nasi — принц.
Има само един човек, когото първосвещеникът мрази повече от фарисеите, мислеше си Иосиф мрачно, докато крачеше до спътника си надолу по каменните стъпала в залата. И това беше Учителя. През последните три години Каиафа не даваше мира на полицията на Храма, на която беше наредено да следи всяка стъпка на Учителя. Опита се да го арестува за подклаждане на бунт при онзи случай с преобръщането на масите в двора на Храма, където няколко поколения от рода на Каиафа въртяха доходна търговия с гълъби. Тъкмо печалбите от жертвени птици и животни преди празниците успяха да платят синекурната длъжност, която сега заемаше Каиафа, и зестрата, която трябваше да даде, за да се ожени за юдейската принцеса.
8
Заедно с пророк Натан изиграл важна роля за възкачването на Соломон на престола, когато след смъртта на цар Давид царедворците се разделили на две в подкрепата си на Соломон и Адония. — Б.пр.