Клара, изглежда, си бе помислила за нещо друго и добави:
— Естествено, можеш да ползваш всекидневната; можеш дори да спиш тук на дивана, ако си прекалено уморена или те мързи да си отидеш в твоята спалня. Друга част, която не бива да ползваш обаче, е земята пред къщата, както и главният вход. Засега той е заключен, така че винаги влизай в къщата през задната врата.
Клара не ми остави време да отговоря. Тя ме поведе по дълъг коридор покрай няколко затворени врати, за които каза, че са спални и поради това са забранени за мен. Стигнахме до просторна спалня. Първото, което забелязах с влизането, беше двойното легло от богато резбовано дърво. Застлано беше с красива кремава кувертюра, плетена на една кука. До прозореца, на стената, гледаща към задната част на къщата, имаше ръчно резбована, махагонена етажерка, претрупана с антични вещи, порцеланови вази и фигурки, емайлирани кутийки и малки купички. До другата страна имаше гардероб в същия стил, който Клара отвори. Вътре бяха закачени изискани дамски дрехи, пълно беше с палта, шапки, обувки, чадъри, бастуни и всички определено бяха изящна ръчна изработка.
Преди да успея да попитам Клара откъде е взела всички тези красиви неща, тя затвори вратичките.
— Чувствай се свободна да ползваш всичко, което поискаш — каза тя. — Това са твои дрехи и това е твоята стая, докато си в този дом. — Тя хвърли поглед през рамо, сякаш в стаята имаше и някой друг, после добави: — А знае ли човек колко дълго ще е това!
Тя явно говореше за доста продължително гостуване. Усетих как дланите ми се изпотиха, когато умишлено й казах, че в най-добрия случай мога да остана само няколко дни. Клара ме увери, че тук с нея съм в пълна безопасност. На много по-сигурно място всъщност, отколкото където и да било другаде. Добави, че ще е глупаво от моя страна да изпусна тази възможност да разширя знанията си.
— Но аз трябва да си търся работа — казах с извинителен тон. — Нямам никакви пари.
— Не се притеснявай за парите — каза тя. — Ще ти дам на заем колкото ти трябват или просто ще ти ги дам. Това изобщо не е проблем.
Благодарих й за предложението, но я осведомих, че са ме възпитали да смятам за нещо крайно недопустимо да приемам пари от непознати, независимо колко добронамерено е предложението им.
Тя ме опроверга.
— Според мен, Тайша, всъщност става дума за това, че ти се раздразни, когато поисках от теб да не ползваш лявата част на къщата или главния вход. Знам, че ме възприемаш като деспотична или прекалено потайна. И сега не искаш да останеш повече от учтивите ден-два. Може би дори ме смяташ за една ексцентрична стара жена, която не е с всичкия си?
— Не, не, Клара, не е така. Но аз трябва да си плащам наема. Ако не си намеря работа, ще остана без никакви пари, а изобщо не може да става и дума да приема пари от когото и да било.
— Това означава ли, че не си се засегнала от искането ми да избягваш определени части от къщата?
— Разбира се, че не съм.
— Не ти ли е любопитно да разбереш защо поставям това изискване?
— Е, да, любопитно ми е.
— Ами причината е, че в онази част на къщата живеят и други хора.
— Твои роднини ли, Клара?
— Да. Ние сме голямо семейство. Там всъщност живеят две семейства.
— И двете ли са големи?
— Да. Всяко от по осем души, което прави общо шестнадесет.
— И всички те живеят в лявата страна на къщата, така ли, Клара?
През живота ми не бях чувала за такова странно разпределение.
— Не. Само осем от тях живеят там. Другите осем са моето семейство и те живеят в дясната страна на къщата. Ти си моя гостенка, затова трябва да живееш в дясната страна. Много е важно да разбереш това. Може да е необичайно, но не е неразбираемо.
Учудвах се каква власт имаше над мен. Думите й внасяха покой в чувствата ми, но изобщо не успокояваха ума ми. Дотогава смятах, че за да мога да реагирам интелигентно на всяка ситуация, на мен ми беше нужно съчетание от двете: бдителен ум и неспокойни емоции. Иначе оставах пасивна, в очакване да ме завихри поредният външен импулс. Но присъствието на Клара ме накара да разбера, че колкото и да протестирах и да твърдях обратното, колкото и да се борех да бъда различна и независима, аз всъщност бях неспособна да мисля ясно или да взимам решения самостоятелно.
Клара ме погледна много особено, сякаш следеше неизречените ми мисли. Опитах се да прикрия смущението си, като казах припряно:
— Много е красива къщата ти, Клара. Стара ли е?
— Разбира се — каза тя, но не поясни дали има предвид, че е красива или че е много стара. После с усмивка добави: — Е, сега, след като разгледа къщата, тоест половината от нея, имаме да свършим малко работа.