21.
Моят преходен период завърши точно в мига, когато Емилито строго ме скастри, че съм изтълкувала грешно помислите му. От този момент той изостави причудливите си шегички и се превърна в най-взискателен инструктор. Нямаше вече обяснения надълго и нашироко за двойника или други аспекти на магията, а оттук я нямаше и утехата, която ми даваше интелектуалното осмисляне на нещата. Сега имаше само работа, прагматична и взискателна. Месеци наред всеки ден от зори до здрач аз бях заета с нещо, докато накрая изтощена се качвах да спя в къщата на дървото.
Освен че продължих да се занимавам с кунг-фу и да обработвам градината, възложено ми беше да готвя обяда и вечерята. Пазачът ми показа как да разпалвам печката и да приготвям някои прости ястия, нещо, което майка ми напълно безуспешно се бе опитвала да ме накара. Понеже имах и други задължения, аз обикновено слагах наведнъж всичко в едно гърне на печката да се готви и се връщах чак когато станеше време за обяд. След като няколко седмици готвих едно и също ядене, успях да постигна нещо доста вкусно. Емилито каза, че може да се окажа ако не много добра готвачка, то поне такава, чиито ястия стават за ядене. Приех това като комплимент, понеже нищо, което бях готвила до момента — от кекс до руло „Стефани“, — изобщо не ставаше за ядене.
Хранехме се в пълно мълчание, което само той нарушаваше, ако имаше да ми каже нещо. Но ако аз поисках да разговаряме, той се потупваше по корема, за да ми напомни за деликатното си храносмилане.
Все още отделях по-голямата част от времето си на прегледа. Пазачът ми бе наредил да се върна към същите събития и хора, които вече бях подлагала на преглед, но този път трябваше да го правя в къщата на дървото. Понеже се качвах всеки ден в къщата на дървото, аз започнах да губя първоначалния си страх от височина. Наслаждавах се, че съм на открито, особено следобед — времето, което бях определила специално за тази задача. Под наставленията на Клара аз бях правила прегледа в тъмна пещера. Настроението от прегледа тогава беше тежко, земно, мрачно и често ужасяващо. В прегледа, който правех под ръководството на Емилито в къщата на дървото, преобладаваше ново настроение. То беше леко, въздушно, прозирно. Спомнях си нещата с непозната яснота. Благодарение на допълнителната ми енергия или под влияние на това, че съм над земята, аз бях в състояние да си спомням безкрайно повече подробности. Всичко беше много по-живо и отчетливо, а аз проявявах все по-малко самосъжаление, потиснатост, страх или угризения, които бяха характерни за предишния ми преглед.
Клара ме бе научила да изписвам на земята името на всеки човек, когото бях срещала в живота си, и след като съм вдишала спомените, свързани с него, накрая да го изтрия с ръка. Емилито, от своя страна, ме караше да пиша имената на хората на сухо листо и след като приключа да вдишвам всичко, което си спомням за тях, да го изгоря с клечка кибрит. Той ми беше дал специално приспособление, за да изгарям листата — представляваше около 30-сантиметров метален куб, по чиито стени бяха пробити малки кръгли дупки. Една от стените беше наполовина от стъкло, като малко прозорче. В средата от вътрешната страна на капака имаше един остър шип. Откъм стената с прозорчето имаше лостче, което се плъзга навътре и навън — на него можеше да се закрепи клечката кибрит и да се драсне по грапавата повърхност вътре в кутията, след като се затвори капакът.
— За да се избегне опасността от пожар — бе ми обяснил Емилито, — трябва да забодеш листото на шипа под капака, така че, когато го затвориш, то ще се окаже по средата на кутията. После погледни вътре в кутията през малкото стъклено прозорче и чрез лостчето драсни клечката, задръж я под листото и го наблюдавай, докато стане на пенел.
Докато наблюдавах как пламъкът поглъща всяко листо, аз трябваше с поглед да изтегля енергията от огъня, като винаги внимавам да не вдишвам пушека. Той ме бе инструктирал да събирам пепелта от листата в метална урничка, а използваните кибритени клечки — в книжна кесия. Всяка клечка кибрит представляваше останките от човека, чието име бе написано на сухото листо, изгорено от тази конкретна клечка. Когато урничката се напълнеше, аз трябваше да я изсипя от върха на дървото, за да може вятърът да разпилее пепелта на всички страни. Книжната кесия с изгорените клечки трябваше да спускам от дървото с отделен канап, а Емилито я поемаше с щипци и я слагаше в една кошничка, предназначена специално за тази цел. Той много внимаваше да не докосва изобщо клечките или кесията. Предполагах, че после ги заравяше някъде из хълмовете или ги изсипваше в потока, за да се разложат във водата. Той ме бе уверил, че изхвърлянето на клечките е последното действие в процеса на скъсване на връзките със света.