След като бях правила прегледа близо три месеца всеки следобед, Емилито внезапно промени режима ми на работа.
— Писна ми да ям твоите скучни манджи — каза той една сутрин, след като ми изкачи на дървото нещо за ядене, което беше приготвил.
Страхотно се зарадвах не само защото щях да разполагам с допълнително време, което да прекарвам на дървото, но и понеже наистина обичах да ям неща, готвени от някой друг.
Първия път, когато опитах негово ястие, аз разбрах със сигурност, че никога Клара не бе готвила храната, която ми поднасяше. Истинският готвач винаги е бил Емилито. Той придаваше на нещата специфичен вкус, така че каквото и да сготвеше, то беше истинско наслаждение.
Всяка сутрин около седем часа Емилито заставаше под дървото, готов да ми изкачи храната, която бе подредил в една кошница. След като закусех в къщата си на дървото, аз обикновено се връщах към прегледа, който веднъж след като се бях освободила от ужаса да разкрия нещо неприятно, вече се бе превърнал във вълнуващо приключение на изследване и прозрения. Колкото повече от миналото си вдишвах, толкова по-леко и свободно се чувствах.
Докато скъсвах старите връзки от миналото, аз започнах да формирам нови. В момента новата ми връзка беше с това неповторимо същество, което ме насочваше. Макар че се държеше много строго и ме съсипваше от работа, Емилито в същността си беше лек като перце. В началото се учудвах, когато и двамата с Клара твърдяха, че аз съм като тях. Но след като се замислих по-дълбоко, трябваше да призная, че бях с такъв тежък характер като Клара и същевременно толкова вятърничава, ако не и смахната, колкото Емилито.
Веднъж след като свикнах с неговата причудливост, аз вече не намирах никаква разлика между Емилито и Клара или нагуала, или дори Манфред. Чувствата ми към тях се припокриваха и аз започнах да изпитвам привързаност към Емилито, а един ден най-естествено започнах с удоволствие да го наричам Емилито. Първия път, когато се срещнахме, пазачът ми бе казал, че името му е Емилито — на испански умалително от Емилио. Тогава ми се струваше нелепо да наричам възрастен човек „малкия Емилио“, затова го правех много неохотно. Но като го опознах малко по-добре, вече изобщо не можех да си представя да се обръщам към него по друг начин.
Винаги когато се замислех за тях четиримата, те се сливаха в ума ми. Обаче с Нелида никога не ги смесвах. Тя беше нещо специално за мен; завинаги й бях отредила отделно място, и то над всички други, макар че я бях виждала само веднъж в реалния свят. Имах чувството, че в деня, когато бях фокусирала погледа си над нея, една връзка, която вече си е съществувала между нас, придоби външна форма. Една-единствена среща в осъзнаването на всекидневния свят, без значение колко краткотрайна бе тя, беше достатъчна, за да направи тази връзка неразрушима и вечна.
Един ден, след като бяхме обядвали в кухнята, Емилито ми подаде някакъв пакет. Притиснах го до себе си, защото знаех, че е от Нелида. Опитах се да открия обратен адрес по него, но нямаше. Към пакета беше прикрепена картичка със смешна рисунка на жена, издала устни напред за целувка. Вътре с почерка на Нелида прочетох думите: „Целуни дървото.“ Разкъсах опаковката и намерих чифт меки кожени обувки, високи до глезените, с връзки догоре. Подметките бяха облепени с гумени шпайкове.
Поднесох ги на Емилито да ги види. Нямах представа за какво са предназначени.
— Това са твоите обувки за катерене по дърветата — каза Емилито и кимна с вид на познавач. — Нелида знае каква слабост имаш към дърветата, въпреки страха ти да не паднеш. Подметките са с гума, за да не нараняваш кората на дърветата.
Получаването на колета, изглежда, за Емилито бе сигнал да ми даде подробни указания как да се катеря по дърветата. Досега бях използвала само хамута, за да се издигам до къщата на дървото. Понякога дори подремвах в него, също като в хамак. Обаче никога не бях се катерила истински по дърво, освен на един съвсем нисък клон, от който се бях провесила, опряла крака в друг.
— Вече е време да открием от какво си направена — каза той без шеговитост в гласа. — Новата ти задача няма да е трудна, но ако не я изпълняваш с пълна концентрация, може да се окаже фатална. Трябва да приложиш цялата си новонасъбрана енергия, за да усвоиш това, което ще ти покажа.