Каза ми да го почакам до горичката от високи дървета пред главния вход на къщата. Миг по-късно Емилито се върна и донесе продълговата плоска кутия. Отвори я и извади няколко обезопасителни колана и гъвкави въжета за катерене. Завърза един колан на кръста ми и го свърза с друг, по-дълъг, като обезопасителните въжета, използвани в алпинизма. Като върза такъв колан и на себе си, той ми показа как да се катеря по дървото, като връзвам по-дългото въже около ствола на дървото и го използвам за опора, за да се придвижа нагоре. Той се катереше с бързи и точни движения; по пътя връзваше въженца по клоните, за да обезопаси позицията си. Крайният резултат беше паяжина от въженца, които му помагаха да се движи безопасно от една страна на друга около дървото.
Спусна се долу така пъргаво, както се бе изкатерил.
— Проверявай дали въжетата и възлите са вързани сигурно — каза той. — Тук не бива да допускаш никаква по-голяма грешка. Малките грешки са поправими, обаче големите са фатални.
— За Бога, трябва ли да правя всичко това, което ти току-що извърши? — попитах аз направо изумена.
Вече не се страхувах от височини, така че не това беше въпросът. А просто едва ли щях да имам търпението да връзвам всички тези възли и въженца, където трябва. Като си помислех колко време ми бе коствало само докато свикна да се движа нагоре и надолу по дървото в хамута.
Емилито кимна и весело се засмя.
— Това си е истинско предизвикателство — призна той. — Но веднъж хванеш ли му цаката, положително ще се съгласиш, че си струва. Ще видиш какво имам предвид.
Той ми подаде дългото въже и търпеливо ми показа как да връзвам и развързвам възлите; как да подпъхвам парчета гумен маркуч под въжето за катерене, за да не нараня кората на дървото, когато връзвам следващото въже около някой клон, за да си подготвя нова въжена линия за катерене; как да си държа краката, за да пазя равновесие; как да избягвам птичите гнезда в процеса на катерене.
Следващите три месеца работех под постоянното му наблюдение, като се задоволявах с по-ниските клони. Когато овладях значително цялото снаряжение и получих достатъчно мазоли по дланите, за да не ми трябват повече ръкавици; когато постигнах достатъчна гъвкавост и равновесие в движенията, Емилито ми позволи да опитам с по-високите клони. Най-старателно упражнявах по тях същите маневри, които бях усвоила на по-ниските клони. И един ден, без дори да съм си го поставяла за цел, аз стигнах до върха на дървото, по което се катерех. Този ден Емилито ми връчи нещо, което нарече най-символичния за мен подарък: беше комплект от три джунглово-зелени маскировъчни гащеризона със съответните кепета, явно купени на разпродажба от някой магазин за военни излишъци в Щатите.
Облечена в това работно облекло за джунглата, аз живеех в горичката от високи дървета, скупчени пред входа на къщата. Слизах долу само за да отида до банята и в редки случаи за да хапна с Емилито. Катерех се по което дърво си исках, стига само да беше достатъчно високо. Малко бяха дърветата, по които отказвах да се катеря — много старите, които биха намерили моето присъствие за натрапване, или съвсем младите, които не бяха достатъчно укрепнали, за да издържат моите въжета и движения.
Предпочитах млади, силни дървета, защото ме караха да се чувствам щастлива и изпълнена с оптимизъм. Но пък и някои от по-старите ме привличаха, защото можеха да ми кажат толкова повече неща. Единственото дърво обаче, на което Емилито ми позволяваше да спя нощем, бе онова с къщичката, защото само то имаше гръмоотвод. Спях на леглото платформа или подсигурена в кожения хамут, а понякога дори просто привързана за някой клон, който си бях избрала.
Любимите ми клони бяха дебелите и без чепове. Лягах по корем и облягах глава на една възглавничка, която винаги си носех, с ръце и крака обгръщах клона, като поддържах равновесие предпазливо, но много развеселяващо. Естествено, винаги бях обезопасена с въже през кръста, вързано за по-висок клон, просто в случай че загубя равновесие, докато спя.
Чувството, което развих към дърветата, не можеше да се опише с думи. Бях сигурна, че мога да попивам техните настроения, да узнавам възрастта им, техните прозрения и какво чувстват. Можех да общувам с едно дърво пряко, чрез някакъв усет, който произлизаше от тялото. Често общуването ни започваше с едно разливащо се чувство на чиста обич, почти толкова силна, колкото чувствата ми към Манфред; обич, която избликваше от мен винаги неочаквано и без да съм го искала. Освен това бях в състояние да усетя как корените им се спускат в земята. Знаех дали имат нужда от вода и кои корени се насочват към подземен източник на вода. Можех да кажа какво е да живееш, стремейки се към светлината, предусещайки я, възнамерявайки я; какво е да усещаш жега, студ или да те опустошават бури и светкавици. Узнах какво е никога да не можеш да помръднеш от предопределеното ти място. Да живееш в мълчание, да усещаш чрез кората, корените и да поемаш светлина чрез листата. Знаех без никакво съмнение, че дърветата усещат болка; знаех също, че веднъж установи ли се контакт, дърветата целите преливат от обич.