Тя взе едно фенерче от чекмеджетата и после извади от гардероба един китайски жакет с мека подплата и чифт туристически обувки. Каза ми да си ги сложа, защото ще излезем на разходка, след като закусим леко.
— Но ние току-що пристигнахме — възпротивих се аз. — А и няма ли скоро да се мръкне?
— Да. Но искам да те заведа до една наблюдателна площадка в планината, откъдето можеш да видиш цялата къща и земята около нея. Най-добре е да видиш за първи път къщата по това време на деня. Всички ние сме я поглеждали за първи път именно по здрач.
— Кого имаш предвид с това „ние“? — попитах аз.
— Тези шестнадесет души, които живеем тук, естествено. Всички ние правим абсолютно едни и същи неща.
— И всички с еднакви професии ли сте? — попитах аз, неспособна да скрия изненадата си.
— Боже господи, не — каза тя, вдигайки ръка до лицето си, и се разсмя. — Искам да кажа, че каквото и да е задължен да прави един от нас, останалите също са длъжни да го правят. Всеки от нас трябваше да види за първи път къщата и околната обстановка по свечеряване, затова и ти трябва да я видиш по това време.
— Защо включваш и мен в това, Клара?
— Ами засега да кажем, че е просто защото си ми гостенка.
— Ще видя ли по-късно твоите роднини?
— Ти ще трябва да се запознаеш с всичките — увери ме тя. — Но в момента вкъщи няма никой, освен нас двете и кучето пазач.
— Те някъде на пътешествие ли са?
— Точно така, всички заминаха на едно продължително пътешествие, а аз съм тук да пазя къщата заедно с кучето.
— Кога очакваш да се върнат?
— Може би е въпрос на седмици, може би дори на месеци.
— Къде са заминали те?
— Ние винаги сме в движение. Понякога аз заминавам за цели месеци и тогава остава някой друг да се грижи за имението.
Понечих да я попитам още веднъж къде са заминали, но тя ми отговори:
— Всички заминаха за Индия — каза тя.
— Всичките петнадесетима ли? — попитах невярващо аз.
— Не е ли забележително? Струва направо цяло състояние! — Тя произнесе това с тон на гласа, който беше такава карикатура на тайната ми завист, че се засмях против волята си. Тогава ме връхлетя мисълта, че не съм в безопасност в такава отдалечена, празна къща, единствено в компанията на Клара.
— Сами сме, но няма от какво да се страхуваш в тази къща — каза тя убедително. — Освен може би от кучето. Като се върнем от разходката, ще те запозная с него. Трябва да се държиш съвсем спокойно в негово присъствие. Той вижда направо през теб и ще те нападне, ако долови каквато и да било враждебност или че те е страх.
— Но аз се страхувам — изломотих аз. Вече направо се разтреперих.
Бях намразила кучетата още от малка, когато един от доберман-пинчерите на баща ми скочи върху мен и ме повали на земята. Той всъщност не ме ухапа, само ръмжеше и ми показваше оголените си зъби. Разкрещях се за помощ, защото бях направо парализирана от ужас. Толкова се уплаших, че се подмокрих. Още си спомням колко ми се подиграваха братята ми, като ме видяха, наричаха ме бебе и твърдяха, че трябва да нося пелени.
— И аз самата изобщо нямам слабост към кучета — каза Клара, — но кучето, което имаме, не е всъщност куче. То е нещо друго.
Тя събуди любопитството ми, но изобщо не разсея лошото ми предчувствие.
— Ако искаш първо да се поосвежиш, ще те придружа навън, просто в случай, че кучето кръстосва наоколо — предложи тя.
Кимнах. Бях уморена и раздразнителна; накрая бе започнала да се проявява умората от дългото пътуване. Исках да измия праха от лицето си и да разреша оплетената си коса, която беше станала на фитили.
Клара ме поведе по друг коридор, после излязохме от задния вход. На известно разстояние от къщата имаше две малки постройки.
— Това е гимнастическият ми салон — каза тя, като посочи едната. — До него също не ти се позволява достъп. Освен ако аз не реша да те поканя там един ден.
— Там ли практикуваш бойни изкуства?
— Да — лаконично отговори Клара. — Другата постройка е външна тоалетна.
— Ще те чакам във всекидневната — продължи тя — и там ще хапнем по някой сандвич. Но не се грижи толкова за косата си — вметна тя, сякаш забелязала притеснението ми, — и без това тук няма огледала. Огледалата са като часовниците: те напомнят, че времето минава. А важното е да го обърнем в обратна посока.
Исках да я попитам какво има предвид под обръщане на времето, но тя ме побутна да вървя в тоалетната. Там открих няколко врати. Понеже Клара не ми беше поставяла никакви условия за лявата и дясната страна на тази постройка, и понеже не знаех къде е тоалетната, аз проучих всичките. В средата имаше нещо като голямо антре и от едната му страна бяха разположени шест малки тоалетни помещения с дървени клекала. Необикновеното беше, че изобщо не долових мирис на септична яма, нито типичната миризма на замърсени дупки, почиствани с вар. Чувах как под дървените тоалетни тече вода, но не разбирах как и откъде минаваше.