Както сядах на някой як клон, облегнала гръб на ствола на дървото, прегледът ми започна да протича в съвсем различно настроение. Можех да си спомням и най-дребните подробности от житейския ми опит без страх от каквото и да било неприятно емоционално развитие. Смеех се от сърце на неща, които някога бяха представлявали дълбока травма за мен. Вече бях загубила упоритата си наклонност да се самосъжалявам. Гледах на всичко от различна перспектива, не като градско чедо, каквото винаги съм била, а като освободен от тревоги и смирен дървесен обитател, в какъвто се бях превърнала.
Една вечер, докато още ядяхме задушеното заешко, което бях сготвила, Емилито за моя изненада ме заговори оживено. Каза ми да остана след вечеря, защото има да ми каже нещо. Това беше толкова необичайно, че се развълнувах от нетърпеливо очакване. Единствените същества, с които бях разговаряла от месеци насам, бяха дърветата и птиците. Настроих се да чуя нещо върховно.
— Ти вече шест месеца си дървесен обитател — започна той. — Време е да разбереш какво всъщност си правила там горе. Да отидем в къщата. Имам да ти покажа нещо.
— Какво ще ми покажеш, Емилито? — попитах аз, спомняйки си времето, когато бе решил да ми покаже нещо в стаята си, а аз отказах да го последвам.
Името Емилито съвършено му прилягаше. Той ми бе станал най-обичното същество, също като Манфред. Едно от висшите прозрения, което бях получила веднъж, когато се бях настанила на високите клони на едно дърво, бе, че Емилито изобщо не е човешко същество. Можех само да предполагам дали някога е бил човек, който чрез прегледа се е освободил от всичко това. Неговата нечовешкост беше бариера, която не позволяваше на никого да я прекоси и да общува субективно с него. Нито един обикновен човек не можеше да надникне в това, което Емилито мислеше, чувстваше или виждаше. Но ако самият той пожелаеше, можеше да прекосява тази бариера към всеки от нас и да споделя нашите субективни състояния. Неговата нечовешкост бе нещо, което бях доловила още първия път, когато го срещнах на вратата на кухнята. Сега вече можех да се чувствам непринудено с него; и въпреки че все още бях разделена от тази бариера, аз се възхищавах от постижението му.
Понеже Емилито не ми отговори, попитах го още веднъж какво ще ми покаже.
— Ще ти покажа нещо от изключително значение — каза той. — Но как ти ще го видиш, зависи единствено от теб. Ще зависи от това дали си придобила мълчанието и равновесието на дърветата.
Ние забързано прекосихме тъмния двор и влязохме в къщата. Последвах го по коридора към вратата на неговата стая. Двойно по-напрегнато ми стана, като го видях да спира там за един безкраен момент и да вдишва дълбоко, сякаш за да се успокои и подготви за това, което предстоеше.
— Добре, да влизаме — каза той и леко ме подръпна за ръкава на блузата. — И едно предупреждение: не се взирай в нищо в стаята. Можеш да гледаш каквото си искаш, но трябва да обхождаш нещата с много лек, бегъл поглед.
Той отвори вратата и влязохме в причудливата му стая. От дългото живеене по дърветата напълно бях забравила оня път, когато бях влизала в тази стая, след като Клара и Нелида си бяха отишли. Сега отново се удивих с колко странни вещи беше пълна. Първото, което забелязах, бяха четири лампиона, поставени на пода по средата на всяка стена. Не бях в състояние изобщо да проумея що за лампи бяха това. Стаята и всичко в нея бе озарено от тайнствена, мека кехлибарена светлина. Достатъчно разбирах от електрическо оборудване, за да знам, че никоя стандартна крушка, дори и през лампион, направен от най-необичайна материя, не може да хвърля такава светлина.
Усетих Емилито да ме хваща за ръката и ми помага да прекрача един парапет, висок около педя, който ограждаше малка квадратна част в югозападния ъгъл на стаята.
— Добре дошла в моята пещера — каза той усмихнат, докато прекрачвахме в ограденото място.
В този квадрат имаше една дълга маса, наполовина прикрита от черна завеса, а до нея бяха наредени четири стола с най-необичаен вид. Всеки беше с висока, стабилна овална облегалка, следваща извивката на гърба, а вместо крака имаше солидна кръгла основа. И четирите стола бяха обърнати към стената.