— Не се взирай — напомни ми пазачът, помагайки ми да седна на един от столовете.
Забелязах, че са направени от някакъв пластичен материал. Кръглата седалка беше тапицирана, макар че не можех да определя с какво; беше твърда като дърво, но леко пружинираше, като се надигах и отпусках на мястото си. Освен това се въртеше, като се извиех настрани.
Овалната облегалка, която сякаш просто обвиваше гърба ми, също беше тапицирана, но пак така твърда. Всички столове бяха боядисани в наситен небесносин цвят.
Пазачът седна на един стол до мен. Той го завъртя, за да е с лице към центъра на стаята, и с необичайно напрегнат глас ми каза и аз да се обърна. Когато го направих, ахнах и дъхът ми спря. Стаята, която бях прекосила само преди миг, беше изчезнала. Вместо нея гледах към безбрежно равно пространство, озарено от кехлибарена светлина. Стаята сега се простираше в безкрайно наглед пространство направо пред очите ми. Хоризонтът беше абсолютно черен. Опитах се да си поема дъх. Усещах някаква празнота в стомашната кухина. Долових, че подът под нозете ми се изплъзва и нещо ме притегля към празното пространство. Повече не усещах въртящия се стол под себе си, макар че още седях на него.
Чух Емилито да казва:
— Да се завъртим обратно.
Обаче нямах сили да завъртя стола. Изглежда, той ме беше завъртял, защото внезапно се озовах отново с лице към ъгъла на стаята.
— Невероятно, нали? — каза пазачът, усмихвайки се. Не бях в състояние да произнеса нито думичка или да задам въпрос. Знаех, че няма отговор. След минута-две Емилито отново завъртя стола ми, за да надникна още веднъж в безкрайността. Тази необятност на пространството беше толкова ужасяваща, че затворих очи. Усетих, че той отново ми завъртя стола.
— Сега стани от стола — каза той.
Аз се подчиних автоматично и застанах права, цялата неудържимо разтреперана, като се мъчех да си възвърна гласа. Той извъртя тялото ми с лице към стаята.
Скована от страх, аз упорито или мъдро отказвах да отворя очи. Пазачът силно чукна върха на главата ми с кокалчетата на пръстите си, от което очите ми моментално се отвориха. За мое облекчение стаята не беше черно безкрайно пространство, а както си беше преди, когато влязохме. Пренебрегвайки предупреждението му да гледам само бегло, аз започнах да се взирам във всеки един от тези непонятни предмети.
— Емилито, моля те, кажи ми какво е всичко това? — попитах аз.
— Аз съм просто пазачът — каза Емилито. — И пазя всичко това. — Той посочи с широк жест цялата стая. — Но проклет да съм, ако знам какво е. Всъщност никой от нас не знае какво е. Ние го получихме в наследство заедно с къщата от моя учител, нагуала Хулиан, а той го е наследил от своя учител, нагуала Елиас, който също го е наследил.
— Прилича ми на реквизит зад кулисите на театър — казах аз. — Но това е илюзия, нали, Емилито?
— Това е магия! Сега си в състояние да я възприемеш, понеже си освободила достатъчно енергия, за да разшириш възприятието си. Всеки може да го възприеме, при положение че е натрупал достатъчно енергия. Трагедията е, че по-голямата част от нашата енергия е впримчена в безсмислени грижи. Ключът към това е прегледа. Той освобождава тази впримчена енергия и voila! Виждаш безкрайността направо пред очите си.
Разсмях се, когато Емилито каза voila, понеже прозвуча толкова абсурдно и неочаквано. Смехът облекчи донейде напрежението ми.
— Но реално ли е всичко това, Емилито, или сънувам? — Това беше единственото, което успях да кажа.
— Сънуваш, обаче всичко това е реално. Толкова реално, че може да ни унищожи, като ни разложи на частици.
Не бях в състояние да оценя рационално това, което бях видяла, затова не можех нито да повярвам, нито да се усъмня във възприятието си. Дилемата ми беше абсолютно непреодолима, също както и паниката ми. Пазачът се приближи до мен.
— Магията е нещо повече от черни котки и голи хора, които танцуват сред гробища в потайна доба, или урочасване на други хора — прошепна той. — Магията е нещо студено, абстрактно, безучастно. Затова ние наричаме акта на възприемането й магически преход или полет към абстрактното. За да устоим на страховитото му притегляне, ние трябва да бъдем силни и непоколебими; това не е работа за плахи и малодушни. Така казваше често нагуалът Хулиан.
Интересът ми беше толкова силен, че ме заставяше да слушам с непозната за мен концентрация всяка дума, която казваше Емилито; през цялото време погледът ми беше привличан от онези вещи в стаята. Заключението ми беше, че никоя от тях не е реална. И все пак понеже аз очевидно ги възприемах, това ме накара да се зачудя дали и самата аз не съм нереална, или пък не си ги измислям. Те не само бяха неразгадаеми за ума ми, а просто не можех въобще да ги разпозная.